Една сестра се приближи след малко и открехна едва-едва вратата. Беше слаба негърка с очила в златни рамки.
— Да? — каза тя.
— Бих искал да видя Глория Пипълс.
— Кой сте вие?
— Адвокатът й. Казвам се Дикейтър Лукас.
Сестрата поклати глава.
— Не знам — рече тя. — Мисис Пипълс не се чувства много добре. Докторът каза, че не бива да има посетители.
— Нося й хубави новини — рекох аз. — Това може да й подейства добре.
— Късно е за посещения.
— Няма да се бавя, трябва да я видя по много важен въпрос.
— Казахте, че сте нейният адвокат?
— Точно така.
— Е, хайде, само че не се бавете.
Тя отвори вратата и аз влязох вътре. Висок рус младеж на около двадесет и четири години, чиято лява ръка от лакътя почти до пръстите беше в гипс, приближи към нея и каза:
— Аз си тръгвам.
— Никъде няма да ходиш, Фреди — отвърна сестрата. — Хайде, връщай се в стаята си.
— Не — рече той. — Тръгвам си. Брат ми идва да ме вземе.
— Е, добре, ако можеш да минеш през тази врата, върви.
Младежът поклати глава.
— Не — рече той със спокоен глас, — вратата е заключена. Трябва да я отвориш.
— Казах ти, че няма да я отворя.
— Отвори вратата! — изкрещя младежът.
Сестрата въздъхна.
— Кажи ми защо си толкова лош, а? Хайде ела.
Тя го хвана за дясната ръка и го обърна назад.
— Иди да гледаш телевизия — рече тя.
— Брат ми идва да ме вземе — каза той. — Трябва да мина през тази врата.
— Ще те пусна по-късно — рече тя. — Сега иди да гледаш телевизия.
Младежът се позамисли, кимна и се отдалечи надолу по коридора.
— Какво му има? — попитах аз.
— Опита се да си пререже вените. Но както повечето от тези, които наистина искат да го направят, а не само да се порежат леко с бръснача, е засегнал сухожилието. А да шиеш сухожилие е мръсна работа.
— Само това ли?
— А, имате предвид държането му? Той тъкмо излиза от шокова терапия. След шоковата терапия всички се държат така. За известно време си губят паметта. — Тя поклати глава. — В това отделение са все такива — откачени. — Тя посочи една от вратите по коридора: — Мисис Пипълс е тук, вътре. Първо чукнете, да не я сварите в неудобно положение.
Почуках и някакъв глас каза „влез“. Влязох, Глория Пипълс седеше на едно кресло. Носеше кремав халат и синя нощница. Краката й бяха обути в бели мъхести чехли. В стаята имаше болнично легло, тоалетка, мивка и един стол с права облегалка.
Глория Пипълс седеше свита на кълбо, с клюмнала глава. Тя бавно вдигна поглед към мене. Очите й бяха зачервени от плач. Върхът на носа й — също. Косата й беше в безпорядък.
— Здравей, Глория — казах аз. — Как е настроението?
— Аз не съм за тук — рече тя. — Това е психиатричното отделение. Аз не съм луда.
— Кой те доведе тук?
Тя поклати глава.
— Двама мъже. Не ги познавам. Дойдоха вкъщи днес следобед и казаха, че работят за Луиз Еймс.
— По кое време днес следобед?
— Към два. Дойдоха към два часа и ми казаха, че Луиз искала аз да си почина. Не разбирах за какво говорят. Нямах нужда от почивка. Позвъних на Луиз, но никой не отговори. Казаха ми, че всичко било уредено и че мога да отида в болницата и да си почина. Наистина бях разстроена. Бях уморена. Затова се съгласих да тръгна с тях и ето ме тук.
— Смятат, че си прекалила с пиенето.
— Кой каза?
— Мисис Еймс го е казала. Казала е, че си се обаждала по всяко време и не си говорила много свързано.
Глория Пипълс яростно заклати глава.
— Не съм й звънила. Тя ми се обади.
— За какво ти се обади?
Тя отново поклати глава.
— Не ми се говори за това.
— Колко успя да изпиеш днес, Глория? Но без да ме лъжеш.
— Изпих една бира на обяд. Това е всичко.
— А вчера?
Тя помисли малко.
— Две мартинита точно преди вечеря. Това е всичко. Напоследък не съм пила много. Откакто ти беше при мен. Тогава ми донесе скоч, нали?
— Точно така.
— Де да беше донесъл и сега.