— Може би нося — рекох аз.
Тя се поразвесели. Полека-лека надеждата просветли лицето й, повдигайки ъгълчетата на устните й.
— Не се шегуваш, нали?
— Не.
Тя огледа стаята.
— Трябват ни чаши. Можеш ли да донесеш чаши? И нещо да го смесим?
— Откъде да взема чаши?
— От стаята на сестрите. Ей там, в коридора. Те имат чаши и всякакви плодови сокове. Донеси някакъв плодов сок.
— За скоча?
— Ябълков сок — рече тя. — Сетих се, че имат ябълков сок. Ще върви със скоча.
Погледнах я и поклатих глава.
— Не знам, Глория. Тук си, за да спреш да пиеш.
— Казах ти, че нямам нужда от сух режим. Това, от което имам нужда сега, е малко алкохол.
— Много ли ти се пие?
Тя извърна поглед.
— Доста.
— Разкажи ми за какво си говорихте с мисис Еймс и после ще пийнеш — казах аз, чувствайки се страшно великодушен в този момент. Не само бях великодушен, но и облекчавах страданията на отчаяните. Носех алкохол на тъжни женици в болниците, за да могат да се напият и да се почувстват по-добре. Бях по-добър от благотворителна дама.
Но Глория Пипълс не прие моето предложение. Тя поклати глава и се нацупи. После каза:
— Първо ми дай да пийна. Тогава може да поговорим.
Кимнах.
— Ябълков сок, а?
— Ябълков сок — отвърна тя.
Отправих се към сестринската стая. Там имаше пластмасова кофа, пълна с лед, бутилки и консервени кутии с най-разнообразни сокове. Слабичката сестра със златните очила ме наблюдаваше, докато наливах ябълков сок в две пластмасови чаши.
— Каза, че искала нещо за пиене — обясних аз.
Сестрата кимна одобрително.
— Трябва да приема много течности.
— Изглежда ми доста добре — рекох аз. По-добре, отколкото очаквах.
— Хм — каза сестрата. — Трябваше да я видите, като я доведоха към два часа. Здравата се беше наквасила. После му удари един хубав сън.
— Беше се подредила, а?
— Беше пила и още как, но не ябълков сок.
Отнесох двете чаши с ябълков сок в стаята на Глория Пипълс. Щом ги видя, тя прехапа устни, изправи се и посегна към тях. Ръцете й трепереха.
— Застани там, до вратата — рече тя.
Останах до полуотворената врата.
— Не пускай никого — каза тя, занесе чашите до умивалника и изля повечето от ябълковия сок. После се обърна към мене: — Хайде, налей.
Извадих бутилката от джоба си, отвих капачката и напълних двете чаши с уиски. Глория Пипълс ми подаде едната, като разля само малко от съдържанието й. С две ръце вдигна своята чаша до устните си. Отпи две дълги глътки, въздъхна, отново седна и затършува из джоба на халата си. Извади пакет „Кент“, изтръска една цигара до половината и я издърпа с устни.
— Имаш ли кибрит? — попита тя. — Не ми разрешиха да държа кибрит у себе си. Трябва да използвам електрическата запалка там на бюрото.
Запалих й цигарата, после запалих една за себе си.
— Разкажи ми всичко, Глория.
Алкохолът бе започнал да действа. Страните й сега добиха цвят. Тя държеше по-здраво цигарата и чашата си. Дори ги хвана с една ръка, за да приглади косата си, от което нямаше голяма полза.
— Луиз каза, че съм я търсила, така ли? — попита тя.
Кимнах.
— Така разбрах.
— Но аз не съм я търсила. Никога не бих я потърсила. Тя ми се обади.
— Защо ти се обади, Глория?
— Искаше нещо.
Бях търпелив. Добрите самаряни винаги са търпеливи.
— Какво искаше?
— Смяташе, че ако той успее да влезе там, ще могат да разберат каква е работата.
В Библията има и един Йов, разбира се. Той би могъл да ми съперничи донякъде в тази игра на търпеливост. Но не много.
— Кой е този той?
— Нейното „галено кученце“. Онази буца. Онова влечуго, на което плаща да я чука.
— Джонас Джоунс — рекох аз.
Тя отпи нова глътка, после кимна.
— Точно той. Джонас Джоунс.
— Къде трябваше да влезе той?
— В апартамента им.
— В чий апартамент?
— На Боби и на оная кучка Мизъл.
— А ти имаше ключове за него, нали?
Трябваше да мине известно време, преди думите ми да стигнат до съзнанието й — навярно поради алкохола и успокоителните, които й бяха дали.
— Как разбра? — попита тя. — Никой не знаеше, че имам ключове от апартамента.
— Луиз Еймс е знаела — рекох аз.
— Това е друго. Тя знаеше, че винаги държа у себе си дубликати от неговите ключове. Той постоянно ги губеше.