— Ти още работеше при сенатора, когато той купи апартамента в „Уотъргейт“, нали?
Тя поклати глава.
— Тогава не работех при него. Работех при Кюк. Но пазех дубликати от ключовете му и когато купи апартамента в „Уотъргейт“, постарах се да осигуря два допълнителни комплекта от тях. Продължавах да се грижа за него дори когато вече не му трябвах.
— Ти какво направи? Прати ли ключовете на Луиз Еймс?
Тя отново поклати глава.
— Не, Джонас дойде да ги вземе.
— И после?
Глория пресуши чашата си.
— Ще отида за още ябълков сок — рече тя.
— Ето — казах аз, подавайки й чашата си. — Вземи моята. Не съм я докосвал.
Това я пооживи. Усмихна ми се признателно. Бях добрият чичко доктор, който предписваше най-хубавото лекарство на света.
Тя отпи още една голяма глътка.
— Не се безпокой. Няма да се оливам.
— Знам, че няма — казах аз. — Но какво стана, след като даде ключовете на Джонас?
Глория сви рамене.
— Сигурно се е вмъкнал там и е намерил онова, което са търсели. Поне така ми каза тя.
— Кога?
Тя се замисли.
— Вчера. — Закима енергично с глава. — Ъ-хъ, точно така, вчера. Тогава ми се обади Луиз и ми наговори всички онези ужасни неща.
— Какви ужасни неща?
— За Боби и мене. Каза ми, че знаела за нас през цялото време, още от самото начало, но не й пукало, защото това, че спял с мен, било нещо като хоби. Но каза, че с Кони Мизъл било съвсем различно. Каза, че Кони Мизъл била съсипала живота на Боби и сега тя щяла да съсипе живота на Кони Мизъл.
— Как?
— И аз това я попитах. Как?
— Какво отговори тя?
— Само се изсмя и каза, че ще науча всичко от рубриката на Франк Сайз.
— Какво стана после?
— После нищо. После тя затвори, а аз изпих две мартинита. Е, може да са били и три. Бях малко разстроена. — Тя се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. Страхувах се, че ще се разридае, затова станах, отидох при нея и я потупах непохватно по рамото.
— Хайде, хайде — рече добрият, недодялан доктор Лукас. — Всичко ще се оправи — казах аз. Помислих си да кажа пак „хайде, хайде“, но не можах. — Какво има сега?
Тя вдигна очи към мен. Те плуваха в сълзи. Носът й беше зачервен.
— Лъки — рече тя.
— Лъки ли?
— Котаракът ми. Тръгнах и го оставих, не знам какво ще яде и изобщо, а досега никога не е оставал сам.
Намерих една поспа кърпа и избърсах сълзите й.
— Хайде — рекох аз. — Пийни си. Не се тревожи за Лъки. Аз ще се погрижа за него.
— Ти… наистина ли? — каза тя и завря нос в чашата си.
— Знам едно място в Силвър Спринт. Едно много луксозно заведение, предназначено само за котки. Понякога водя моя котарак там. Харесва му. Котките си имат телевизия и всичко. Ще взема Лъки и ще го заведа там.
Сълзите спряха, но почнаха хълцанията.
— Той… той харесва метеоролога.
— Метеоролога ли?
— По телевизията… харесва метеоролога. Девети канал. Винаги го гледа.
— Ще кажа на собственичката на заведението.
Тя пресуши чашата си. Изчислих, че бе изпила към сто и петдесет грама уиски за петнадесет-двадесет минути.
— Защо не си подремнеш сега? — казах аз.
— Ще ми оставиш ли другото?
— Уискито ли?
— Ъ-хъ.
— Ако го намерят, ще ти го вземат.
— Ще го скрием — рече тя. — Подай ми чантата. И без това трябва да ти дам ключовете си. Ще го скрием в чантата ми.
— Чудесно място — рекох аз. — Изобщо няма да им хрумне да търсят там, преди да са търсили под възглавницата ти.
— Добре де, къде да го скрием?
— Под дюшека.
Тя затвори очи и се намръщи.
— Под дюшека — рече тя. — Под дюшека. Под дюшека. — Отвори очи и ме погледна с блеснал поглед. — Така ще го запомня, като се събудя.
Подадох й чантата и мушнах бутилката под дюшека. Гордеех се със себе си. Бях свършил няколко чудесни неща този ден. Бях откраднал от мъртвец. Бях утешил болната със силна напитка. Бях герой.
— Май ще подремна малко — каза Глория Пипълс.
— Това е добра идея.
Тя се надигна, отиде до леглото с достатъчно уверена крачка и седна.
— Под дюшека — рече тя и кимна, сякаш да го потвърди.
— Под дюшека — повторих аз.
— Прегледах рубриката на Франк Са из тая сутрин — каза тя, — но не видях нищо за Боби. Утре ли ще пише?