— Не ми се вярва.
— Кога ще пише за него? — попита тя, като се проспа на леглото.
— Не знам, Глория — отвърнах аз. — Може би никога.
25.
Дългото пътешествие с кола не допадна на котарака на Глория Пипълс. Той мяукаше през целия път от Вирджиния до Силвър Спринт, Мериланд, въпреки кротките увещания на Сара. По време на пътуването разказах на Сара всичко за онова, което бях склонен да нарека „случая Еймс“. От време на време ми се налагаше да изкрещявам думите си, за да надвикам Лъки, котарака, който не изглеждаше ни най-малко заинтересован от моя доста отблъскващ разказ.
Сара и аз бяхме седнали в един от френските ресторанти в Джорджтаун — пак бяха отворени след вълненията през 1968. Почти никой не ходи в центъра на Вашингтон след мръкване. Ако карате из улиците след десет или единадесет часа, може да не видите повече от един или двама души по тротоара, но и те явно бързат да се приберат някъде.
Храната в този ресторант обикновено беше доста добра, макар че обслужването беше малко налудничаво, със сервитьори, които кръстосваха наоколо на ролкови кънки. Когато донесоха напитките и дадохме поръчката си, бях свършил с моя разказ. Сара ме изгледа, продължително и после попита:
— Какво, за бога, стана с капитан Бонвил?
— Отложихме го.
Тя поклати глава.
— Ако останеш при Франк Сайз, Бонвил няма да бъде отложен, ще бъде отписан завинаги. Когато свършиш с този случай, ако някой не те убие, Сайз ще изрови нова история и ще ти я натресе. Тогава може и да няма толкова трупове наоколо, но отново ще се гмурнеш в помийната яма, а тя в близко време няма да се прочисти.
— Да не мислиш, че ми харесва там, а? Искам да кажа в помийната яма.
— Там не ти харесва — рече тя. — Но те привличат онези, които плуват в нея. Привличат те, защото си мислиш, че са по-различни от тебе, но не са.
— Искаш да кажеш, че съм като тях?
Тя се усмихна кротко. Особено много харесвах тъкмо тази нейна усмивка.
— Всички сме като тях, Дийк. Само че те са имали възможност за избор, каквато ние никога не сме имали. Затова повечето хора си остават честни. Никога не са имали шанс да бъдат други.
— Станала си цинична — казах аз.
— Не, научих го от тебе. Докато те наблюдавах. Когато работеше за правителството, предлагаха ли ти подкупи?
Кимнах.
— Няколко пъти. Не знам точно, може би повече от няколко. Невинаги си сигурен дали някой ти предлага подкуп, или не.
— Но ти си отказвал, нали?
— Никога не съм взимал подкупи. Не бих казал, че съм отказвал. Понякога просто съм се преструвал, че не разбирам за какво става дума.
— Защо не си ги взимал?
Отпих глътка от моето мартини. Имаше добър вкус. По-добър от уиски с ябълков сок.
— Защо не съм ги взимал ли? Морална обида. Дълбоко наранено чувство за почтеност. И силен страх, че ще ме хванат.
— И още една — каза Сара.
— Какво още една?
— Още една причина.
— Е, и коя е тя?
— Не си имал истинска нужда от тези пари. Ами ако имаш дете и на това дете му трябва един от онези изкуствени бъбреци, дето струват колкото цялата ти годишна заплата, и си затънал до гуша в дългове и някой ти каже: „Хей, Лукас, не искаш ли да изкараш набързо десет хилядарки и да си затвориш очите за някои работи?“ Какво мислиш, че ще отвърнеш на това?
Но запомни, че кажеш ли, „не искам“, детето ти сигурно ще умре.
Аз й се ухилих.
— Точно това харесвам у тебе, Сара. Измисляш си собствени принципи.
— А ти се измъкваш.
— Е, добре, при тези обстоятелства не знам какво бих направил. Може да взема парите; може и да не ги взема. Но съм сигурен в едно. Ако не ги взема и детето умре, моята честност едва ли ще ми послужи за утеха.
— Е, тъкмо това искам да ти кажа — рече тя. — Хората, които могат да бъдат подкупени, винаги са такива, дето се нуждаят от пари. В твоя случай парите ще ти трябват да спасиш живота на детето си. Някой друг пък ще има нужда от нова яхта. И кой може да каже чия нужда е по-голяма? На оня, който чувства, че му трябва яхта, или твоята — да спасиш живота на детето си?
— Как стигнахме до тук? — попитах аз.
— Стигнахме до тук, защото аз почнах този разговор — рече Сара. — Почнах го, защото мислех, че си се променил.
Сервитьорът долетя със салатата. Когато си тръгна, натъпках част от нея в устата си. Подправките бяха великолепни.