— Бих те поканил вътре, Дийк — рече той, — но жена ми не се чувства добре.
— Много благодаря, Хойт. Ще ги върна утре.
— Прати ги по пощата.
— Добре.
Вратата се затвори и аз почаках малко, докато се уверя, че няма да се отвори отново. След това тръгнах надолу по коридора към вратата с надпис „изход“, излязох през нея, изкачих два реда стъпала, отстраних лепенката от вратата на седмия етаж и тръгнах по коридора, докато стигнах до номер 712.
Извадих ключовете, които бях взел от мъртвата ръка на Луиз Еймс, и ги пъхнах един по един във вратата на сенатора. Синджирът нямаше да ме затрудни. Носех една тежка резачка за тел, окачена на колана ми от вътрешната страна на левия крачол на панталоните. Тя беше изключително неудобна.
Превъртях внимателно ключовете и натиснах вратата. Тя се отвори. Бутнах я още пет инча навътре и след като нищо не се случи, отворих я достатъчно широко, че да мога да мина. Озовах се в преддверието. Върху една малка масичка светеше нощна лампа. Затворих вратата безшумно.
Носех апашките си обуща с подметки от суров каучук, но при все това минах на пръсти по коридора към дневната. Спрях се и се ослушах, дишайки през устата. Всички добри апаши дишат по този начин. Бях го чел някъде. Или го бях виждал по телевизията. Като гледа телевизия, човек може много да научи за това как да живее безчестно.
Ослушвах се близо минута, но не чух нищо. Извадих от джоба си и последния от апашките си атрибути. Това беше малко джобно фенерче. Бях го купил заедно с тиксото от дрогерията. Резачката бях заел от съседа си насреща, оня, който твърдеше, че знае как гърмят пушките с рязана цев. Помислих си, че щом знае това, ще има под ръка и чифт резачки за тел. Така излезе.
Прекосих бавно дневната, като си служех с фенерчето, за да не се блъскам в мебелите. Струваше ми се, че знам къде е вратата, която търсех. Беше някъде в дъното на стаята, близо до пианото. Отворих я и зашарих с фенерчето наоколо. Това бе стаята, която търсех. Кабинетът или читалнята, или библиотеката — зависи кое човек смята за модно.
Влязох и оставих вратата към дневната отворена.
Струваше ми се, че зная какво търся. Струваше ми се, че зная, защото Кони Мизъл бе такава добра лъжкиня. И като всички лъжци в лъжите си казваше много истина. Това им придаваше не само правдоподобност, но и известна достоверност. Само че тя направи грешката да разкаже лъжите си на човек с такава коварна памет като моята. Ако не ми беше изпяла онзи телефонен номер в Лос Анжелос, никога нямаше да се обадя в бара на Стейси. И ако не беше споменавала, че майка й и пратила Библия, никога нямаше да тръгна да я търся.
Ето какво търсех. Една Библия. Предположих, че тъкмо Библия бе открил Джонас Джоунс, претърсвайки апартамента. Но не бях сигурен. Това беше само интуиция — интуицията ми на историк. Светлинката на фенерчето обходи стаята. В нея имаше голямо бюро, огромен глобус, няколко стола и рафтове с книги, които заемаха едната стена. Какво по-добро място да скриеш Библия от един рафт с книги? Опитах се да си наложа да мисля като Кони Мизъл. Щях ли да скрия там Библията, ако бях на нейно място? Да, щях, но, от друга страна — не, нямаше. Реших, че не мога да мисля като нея. Реших, че никой не може.
Разходих лъча на фенерчето по книгите. Всичките изглеждаха нови и стояха още с обложките си. Те като че бяха безразборно подбрани от „Клуба на книгата на месеца“ след шестмесечни усилия. Изглежда никой не ги бе чел.
На най-горната лавица, притиснато между два романа, които си обещах да прочета, се намираше онова, което ми се струваше, че търся. Една Библия. Беше черна, около десет или единадесет инча дълга и два и половина или три инча дебела. Имаше черна лъскава подвързия от мека кожа, върху която със златни букви бе написано „Светото писание“. Тя беше толкова близо до тавана, че трябваше да се повдигна на пръсти, за да я стигна. И сега не знам какво си мислех, че ще намеря в нея. Може би родословното дърво на Кони Мизъл. Свалих Библията и отидох до бюрото.
Оставих я на бюрото и взех фенерчето в дясната си ръка. Отворих Библията. Тя беше куха. Беше куха и празна, ако не се смятат револверът и изрезката от вестник.
Тъкмо бях почнал да чета изрезката от вестника, когато чух шум. Беше шум от затваряне на врата. Идваше отдалеч. Предположих, че е вратата към коридора. Тогава чух женски глас. Гласът бе тих и приглушен, ала при все това го познах. Той принадлежеше на Кони Мизъл. Дори ми се стори, че се смее тихичко.
После чух мъжки глас, който прозвуча като тихо ръмжене. И отново нейният глас: „Не можеш ли да почакаш?“ Тя пак се разсмя, но не много високо. Последва мълчание, сетне — въздишка и тя рече: