— Ела там, скъпи. Да отидем там, на кушетката.
После мъжкият глас каза нещо приглушено, нещо, което не можах да разбера. След това се чу някакво сумтене, и още въздишки, и мъжкият каза:
— По дяволите, колко е хубаво, страхотно е.
Бях повече от изненадан, тъй като гласът принадлежеше на лейтенант Дейвид Синкфилд.
26.
Прибрах се вкъщи към четири. Прибрах се към четири защото Синкфилд и Кони Мизъл останаха да се търкалят върху кушетката чак до три и половина. Бях върнал Библията на мястото й и се бях свил под голямото бюро, слушайки любовните звуци. Това трябва да е породило малко завист у мене. Малко завист и огромна изненада.
На следващата сутрин Сара ме остави да поспя, ала Мартин Ръдърфорд Хил — не. В девет и половина той ме перна по носа с едноокото си мече. Беше сдъвкал и глътнал другото око шест месеца преди това.
Малко по-късно слязох долу и Сара мълчаливо ми наля чаша кафе. Седях, пиех си кафето и размишлявах. Когато изпих първата чаша, станах и си налях още една.
— Не можахме да купим ружи, нали? — казах аз.
— Не — рече тя. — Много неща не сме свършили напоследък.
— Защо не вземеш да заведеш детето в Зоологическата градина?
Тя ме погледна.
— Не искам да ходя в Зоологическата градина. И детето не иска. Той мрази Зоологическата градина.
— Изведи го някъде — рекох аз.
— Защо?
— С един човек имаме да обсъждаме някои неща — казах аз. — По-добре е да не сте тук, докато вършим тая работа.
— Какъв човек?
— Артър Дейн.
— Частният детектив ли?
— Точно той.
— Снощи си открил нещо, нали?
— Така ми се струва.
— Защо тогава с Дейн просто не съобщите в полицията? — рече тя.
Затворих очи и се помъчих да си припомня любовните звуци, които бях чул по-рано тази сутрин. Много по-рано. Поклатих глава и отвърнах:
— Вземи детето и идете някъде, а утре ще намерим ружи.
— Защо утре?
— Защото — отвърнах аз — до утре всичко ще свърши.
Позвъних на лейтенант Синкфилд и го поканих да дойде при мен. Изглеждаше сънен. После се обадих на Дейн. Гласът му прозвуча така, сякаш си бе легнал в доста приличен час. Прозвуча бодро. Казах му същото, което и на Синкфилд:
— Мисля, че открих нещо, което изяснява всичко.
И двамата се съгласиха да дойдат, но се погрижих да не пристигнат по едно и също време.
Сара взе Мартин Ръдърфорд Хил, натовари го в пинтото и замина. Когато я попитах къде е решила да отиде, тя ми отговори:
— При циганите.
— Къде?
— При циганите. Не знам дали ще остана при тях, или само ще им продам детето.
Отидох пеша до Библиотеката на Конгреса. Беше хубав ден във Вашингтон. Слънцето не грееше. Няколко млади хора, които се бяха мяркали в Библиотеката, седяха на полянката и ядяха закуските си от кафяви книжни кесии. Пееха птички.
Изрезката от вестника, която бях видял в кухата Библия в библиотеката на бившия сенатор Еймс, нямаше дата. Нито пък носеше името на вестника, от който бе изрязана. Струваше ми се, че знаех и двете. Но трябваше да се уверя.
В отдела за периодичен печат и вестници помолих за течението на „Лос Анжелис Таймс“ от август 1945 година. За разлика от „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анжелис Таймс“ не беше на микрофилм. Вестниците от август 1945 бяха прикачени с дървена скоба. Разгърнах броя от 15 август. Заглавие с едри букви крещеше: „ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА!“ Не беше онова, което търсех, но във всеки случай го прочетох. Беше интересно.
Прелистих бавно вестника. Бяха поместени материали и снимки за това как целият Лос Анжелис бе пощурял в деня и нощта на победата над Япония. На страница 31 се намираше онова, което търсех. Заглавието гласеше:
Всъщност историята беше най-обикновена. Към единадесет часа вечерта на 14 август 1945 година някой см Еманюел Пърлмутър, четирийсет и деветгодишен, собственик на магазина за луксозни напитки на Ван Нес Авеню в Холивуд, бил нападнат. Вместо да предаде парите си, Пърлмутър посегнал за револвера, който държал зад тезгяха. Това било грешка. Стреляли в него два пъти. Не пишеше дали първият, или вторият куршум го е убил. След като застреляли Пърлмутър, похитителите изпразнили касата му. Свидетели заявили, че видели мъж и жена да напускат тичешком магазина. Мъжът бил във военна униформа, но свидетелите не били сигурни каква точно. Това беше горе-долу цялата история, освен че убийците задигнали около седемдесет и пет долара. Според съпругата на Пърлмутър той никога не е държал по-голяма сума в касата си. Както съобщила полицията, през последните две години той бил ограбван четири пъти.