Не бих могъл да кажа точно колко време съм седял там на масата с разтворения пред мен брой на „Лос Анжелис Таймс“ отпреди близо тридесет години. Седях и се питах колко ли пиян е бил капитанът от морската пехота Робърт Ф. Еймс, когато той заедно с майката на Кони Мизъл е застрелял Еманюел Пърлмутър, четирийсет и девет годишен. Питах се още и за какво ли са похарчили парите.
Артър Дейн беше точен. Той пристигна в моя дом на Четвърта улица, югоизток, в два без една минута. Носеше тъмносин костюм на леки светлочервени райета, бяла риза с колосана яка и синьо-червена папийонка. За пръв път го виждах да носи папийонка и си помислих, че тя му придава малко странен вид.
Той огледа дневната ми и кимна едва забележимо, сякаш тя бе тъкмо онова, което бе очаквал да види — нищо повече. После седна в креслото, което бях свикнал да считам за свое, и кръстоса крака. Черните му гладки обувки лъщяха.
— Казахте, че сте открили нещо — рече той. — Нещо голямо.
Кимнах.
— Ще пиете ли кафе?
Той поклати глава.
— Някакъв алкохол?
— Не. Не искам да пия. Какво сте открили?
— Зная с какво Кони Мизъл държи в ръцете си сенатор Еймс.
Новината го развълнува. Той свали крака си.
— Какво? — рече Дейн.
— На четиринайсети август четирийсет и пета година, в деня на победата над Япония, Робърт Ф. Еймс, тогава току-що демобилизиран капитан от морската пехота, и майката на Кони Мизъл — Гуендолин Рут Симс, нападнали магазин за алкохолни напитки, стреляли в неговия собственик и го убили — някой си Еманюел Пърлмутър. Майката на Кони Мизъл накарала свой приятел в Лос Анжелис да прати револвера на дъщеря й по пощата, след като тя умре. Искам да кажа, след като майката умре. По всяка вероятност е имало и писмо, което да обясни всичко за револвера. Не съм виждал писмото; видях револвера.
— Кога? — запита Дейн.
— Снощи. Или рано тази сутрин. Вмъкнах се в апартамента на сенатора.
Дейн кимна. Поради някаква причина ми се стори, че това кимване изразяваше недоверие.
— В такова място човек трудно може да се промъкне.
— Имах ключове — рекох аз.
— Откъде ги взехте?
— От ръката на Луиз Еймс. Вчера. Без да ме видите.
— Значи Кони Мизъл го е изнудвала — рече Дейн след малка пауза.
— Изнудва го — казах аз. — Не „изнудвала го е“.
— Живеейки заедно с него — рече Дейн.
— Все още продължава да го прави.
— Искате да кажете, че продължава да го изнудва?
— Точно така. Сега, когато жена му е мъртва, сенаторът е ужасно богат човек. А вие ми казахте, че ако той умре, Кони Мизъл ще получи всичко. Това всичко според моите изчисления е към двайсет милиона долара.
— Горе-долу толкова — рече Дейн. — Двайсет милиона. — За момент той замълча. После каза: — Оня револвер, дето сте видели. Откъде знаете, че е същият, с който е бил убит собственикът на магазина?
— Не знам — рекох аз. — Само предполагам. Всъщност историята, дето ви разправих, е само предположение. Но всичко съвпада. Всичко съвпада чудесно.
— Ченгетата знаят ли вече? Синкфилд?
Въздъхнах и поклатих глава.
— Не, тук има един малък проблем.
— Какъв проблем?
— Докато се правих на апаш тая сутрин, пристигна Кони Мизъл.
— Видя ли ви?
Поклатих глава.
— Не, беше прекалено заета да се чука със Синкфилд на кушетката в дневната.
Дейн се ухили.
— По дяволите, не може да бъде!
— Същото си помислих и аз.
— Това вече е проблем, нали? — рече Дейн.
— Ами неговият сътрудник? — попитах аз.
— На Синкфилд ли?
— Да.
— Той е свестен човек.
— Май ще трябва да му се обадя и да го повикам тука — рекох аз.
Дейн извади пистолета си, без да бърза. Просто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и го извади така, както би извадил пура.
— Надявам се, че приятелката ти не е тука — каза той. — И детето.
Не помръднах от мястото си.