— Ружи — рече тя.
Обърнах се да погледна.
— Къде?
— В оня ъгъл до розовия кучешки дрян.
— Права си. Там ще стоят добре.
— В тях могат да се ловят пчели.
— В ружите ли?
Тя кимна.
— Можеш да ги затвориш вътре и да слушаш жуженето им.
— И после какво ги правиш?
— Пускаш ги, какво друго. Брат ми обичаше да ги стъпква с крак.
— Винаги съм смятал, че е долно копеле.
Ние със Сара Хил живеехме заедно малко повече от година. Един съботен следобед се бяхме срещнали в Библиотеката на Конгреса, аз я бях поканил вкъщи да пийнем по чашка и тя просто остана — само през следващата седмица си пренесе книгите, бебето и фотоапаратите. Без дори да обсъждаме въпроса, ние си разпределихме домакинските задължения — тя пое грижата за градината и за почистването на къщата, а аз приготвях вечерята, след като тя даде да се разбере, че няма особено желание да се занимава с това. Аз правех и покупките, докато Сара не откри, че съм най-импулсивният купувач в света.
На свободна практика тя се занимаваше с портретна фотография на естествено осветление. Услугите й бяха търсени много от разни организации, чиито централи се намираха във Вашингтон и които искаха нещо по-оригинално в рекламните снимки на своите служители и членове на управителни съвети. Често пъти само с някоя стара „Лайка“ с високочувствителен филм Сара правеше поразителни, непринудени портрети, на които моделите и, повечето на средна възраст, изглеждаха сърдечни, мъдри, духовити и прекалено човечни. Тя настояваше да ми дава по 200 долара на месец за своя дял от наема и домакинските разходи. Внасях парите по сметка в банката на името на Мартин Ръдърфорд Хил.
Общо взето, добре я карахме заедно и изпитвахме истинска привързаност един към друг. Може и да сме били влюбени; поне се опитвахме да бъдем, но след горчилката на двата брака, които бе имал всеки от нас, знаехме, че за това трябва да се полагат усилия.
— Кой беше? — попита тя.
— Дъщерята на сенатора.
— Можем ли да намерим в събота?
— Какво да намерим?
— Ружи.
— Мисля, че можем.
— Все пак не вярвам да го е направил.
— Кой?
— Сенаторът Еймс.
— Да е взел подкупа ли?
— Да.
— Защо?
Сара навлажни с език книжката салфетка и с нея избърса засъхналата овесена каша по устните на сина си. Детето се усмихна щастливо и каза „храп“. Тя му направи гримаса. То се изкикоти и рече „хру-у“. Тя пак му направи гримаса и каза:
— Не ми прилича на такъв, дето ще вземе подкуп. Изглежда толкова романтичен с тази вълниста сива коса и тъжни кафяви очи, и с този негов израз, сякаш ти казва „само ние двамата си знаем“. Просто не вярвам, че го е взел.
— Защото има тъжни кафяви очи ли?
— Защото жена му има пари, умнико. Тя има капитал от осемдесет милиона долара.
— Повече ми приличат на осемнайсет милиона — казах аз и погледнах часовника си. — Трябва да тръгвам.
— В библиотеката ли?
— Да.
— Ще вземеш ли колата?
— Ще се върна за нея после.
Къщата, в която живеехме със Сара, беше тясна, двуетажна, от червени тухли с гладка фасада, построена бе преди около осемдесет години на Четвърта улица, югоизток, на крачка от Библиотеката на Конгреса, и само зад ъгъла бе мястото, където е бил роден Джон Едгар Хувър.
Преди пет години къщата е била купена, съборена отвътре и луксозно преустроена от един богат млад и зелен конгресмен от Сан Франциско, който смяташе, че на неговите избиратели ще им се хареса, като разберат, че е предпочел да живее в един от вашингтонските квартали за черни и бели.
Избирателите, повечето негри, очевидно не ги е било грижа къде живее той, защото не го избраха за следващия мандат. Така че бившият конгресмен ми отстъпи къщата срещу малък наем, при условие че ще я освободя в срок от един месец, след като бъде преизбран. Живеех в къщата вече трета година и съдейки от последната му изборна кампания, мисля, че бих могъл да си остана тук завинаги.