Лейтенант Дейвид Синкфилд бавно заслиза по стълбите, следван от своя колега Джек Проктър. Синкфилд все още държеше пистолет в ръката си. Проктър също. Синкфилд изглеждаше раздразнен.
— Не призна абсолютно нищо — рече той.
— Призна — казах аз.
— Какво?
— Призна, че иска да ме убие.
27.
Синкфилд се приближи към охраната на „Уотъргейт“ и каза:
— Ще се качим при сенатора Еймс, само че не искаме да го предупреждавате.
Мъжът кимна.
— Разбрано, лейтенанте — рече той. — Разбрано.
В асансьора Синкфилд каза:
— Знам, че правя грешка, като водя тебе вместо Проктър.
— Тя ти е приятелка — рекох аз.
— Това не биваше да го казваш пред Проктър.
— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Стори ми се, че беше възхитен от тебе.
— Добре, но не трябва да го казваш на никой друг.
— Май не трябва.
Бяхме оставили Проктър да се погрижи за мъртвия Артър Дейн. Тръгнахме тъкмо когато две полицейски коли пристигнаха с виещи сирени, внасяйки още малко вълнение в сивото ежедневие на моите съседи. На Проктър му се искаше да дойде с нас, но не настоя много. Само се ухили на Синкфилд и подхвърли:
— Май тоя път ще е по-добре да не й посягаш, Дейв.
— Да — бе отвърнал Синкфилд, — май ще е по-добре.
Докато пътувахме към „Уотъргейт“, Синкфилд рече:
— Знаеш ли?
— Какво?
— Чудя се кой ли е направил първата стъпка?
— Тя е предложила на Дейн — казах аз.
— Откъде знаеш?
— Не знам. Не бих могъл да го докажа, но съм сигурен.
— Както беше сигурен, че именно Дейн е бил в комбина с нея.
— Все някой трябваше да е.
— Как го усети, а? Да не би да е оставил цял куп хубавички тлъсти улики?
— Ами! Той и улики — рекох аз. — Единствената улика, която остави, беше вещината му. Ако някой би могъл да наеме някаква си мъжкарана от Лос Анжелис, за да ме очисти, това е Дейн. Ако някой би могъл да си направи вкъщи гърмящо куфарче, това е Дейн. Ако някой би могъл да направи едно двойно самоубийство, това е Дейн. Говори ли с шерифа на окръг Талбът?
— Тая сутрин — отвърна Синкфилд. — Каза, че случаят може да бъде приключен като убийство — самоубийство. Говорих с него, след като бях разговарял с тебе, и му казах да изчака.
— Интересно какъв ли щеше да бъде паят на Дейн? — рекох аз.
— Кога, преди или след като се отървяха от сенатора?
— Смяташ, че е бил следващият по ред, а?
Синкфилд кимна.
— Би трябвало.
— Може би Дейн е рискувал — казах аз. — Може би не е имал намерение да вземе своя дял, докато не сложат ръка върху всичките двайсет милиона.
— Нещо ми подсказва, че никога няма да разберем с положителност — рече Синкфилд. — По дяволите, сигурен съм, че тя няма да признае абсолютно нищо.
— Как я нави да легне с тебе? — казах аз. — Питам само от любопитство.
Синкфилд отмести очи от платното и ми отправи продължителен поглед, изпълнен със съжаление.
— Вглеждал ли си се добре в мене? — попита тон.
— Да, вглеждал съм се.
— А вглеждал ли си се добре в нея?
— Да, в нея също.
— Е, как мислиш, кой кого е завел в леглото? — той запали цигара от фаса си и го хвърли през прозореца. — Можех да ти кажа, че съм спал с нея, защото съм се опитвал да спечеля доверието й, и да разкрия всичко, нали? Имай предвид, че можех да ти кажа точно това.
— Да, можеше.
— Но нямаше да ми повярваш.
— Не. Сигурно нямаше да ти повярвам.
— Не ти се сърдя — рече той. — Затова ще ти кажа истинската причина. Истинската причина да легна с нея е, че тя ми позволи, а знам, че вече никога няма да ми падне такъв случай, дори да живея сто години, и ако можеше да видиш жена ми, щеше да разбереш какво искам да кажа.
— Мизъл може да използва това, нали разбираш? — казах аз.
— По какъв начин?
— Ако опре до съд.
Синкфилд отново ме погледна със съжаление.
— Да не смяташ, че тая работа изобщо може да опре до съд, а?
— А ти как мислиш?
Той поклати глава.
— Не, просто няма начин.
Кони Мизъл ни пусна да влезем. Тя отвори вратата, усмихна се на Синкфилд, кимна на мен, а после ни поведе към дневната.