Сенаторът поклати глава.
— Нещо грешите — каза той. — Идеята беше моя. Аз промених завещанието си.
— Разбира се, че е била ваша — рече Синкфилд. — Може би щяхте да преживеете още месец, или даже година-две. Когато двайсет милиона са заложени на карта, никой не бърза много. Биха могли да си позволят да бъдат търпеливи.
Еймс отново погледна към Кони Мизъл.
— Това не е истина, нали?
— Не, това не е истина — отвърна тя.
Лицето на Еймс просветна.
— И аз така мислех. Убих човек, лейтенанте. Преди много години. Сега съм готов да отговарям за последствията.
— Това е чудесно — рече Синкфилд. — Това наистина е чудесно.
— Оставете ни насаме — каза Кони Мизъл.
— Разбира се — рече Синкфилд и се извърна.
Видях как Кони Мизъл се приближи към креслото на сенатора и коленичи до него. Той я погледна и се усмихна. Тя погали с ръка лицето му. Той сложи ръка върху нейната. Тя притегли главата му надолу, така че ухото му да е близо до устните й. Видях я да шепне нещо. Лицето на Еймс беше сиво, почти като цвета на мокър чаршаф. Сега то побеля. Устата му се отвори и той втренчи поглед в Кони Мизъл.
— Не — рече той. — Не може да бъде. Просто не може да бъде.
— Истина е — каза тя меко.
— Трябваше да ми кажеш — рече той, ставайки с мъка от креслото. — Не трябваше да го криеш от мен.
— Това е истината — каза тя.
— Боже мой — промълви той. — Боже мили. — Обърна се към Синкфилд. — Извинете ме за момент, лейтенанте — каза той. — Трябва да взема нещо от кабинета си.
— Разбира се — отвърна Синкфилд. — Но се налага да ви отведем с нас, сенаторе.
Еймс кимна.
— Да. Зная. — Той впери поглед в Кони Мизъл. Гледа я дълго, после се обърна и бавно тръгна към кабинета си, прекосявайки дневната. Затвори вратата. Изстрелът се чу миг по-късно. Погледнах Кони Мизъл. Тя се усмихна, когато чу изстрела.
28.
Синкфилд пръв се втурна в кабинета. Аз го последвах, а Кони Мизъл последва мене. Еймс седеше зад бюрото си. Главата му бе килната неестествено назад. Беше стрелял в небцето си. Гледката бе ужасна.
Библията стоеше на бюрото, онази — кухата Библия. Тя беше отворена, но револвера, който преди се намираше там, сега го нямаше. Заобиколих бюрото. Револверът лежеше на килима, недалеч от безжизнената дясна ръка на Еймс. Той беше тридесет и втори калибър, с къса цев. Колт със седефена дръжка. Имитация, помислих си аз.
Синкфилд пристъпи към Кони Мизъл. Той се наведе, докато лицето му съвсем се доближи до нейното.
— Какво му каза? — изкрещя той. С всички сили се мъчеше да се овладее. Видях го как стисна челюсти. Сниши глас и сега той звучеше като сухо стържене.
— Какво му каза, та го накара да дойде тука и да направи това? Какво му каза?
Кони Мизъл му се усмихна. Тя протегна ръка и докосна лицето му под лявото ухо. Прекара пръст надолу по бузата му и го потупа леко по брадичката.
— Внимавай с какъв тон разговаряш, скъпи лейтенанте. Сега ти разговаряш с двайсет милиона долара. Те не обичат да им се крещи.
— Какво му каза? — Синкфилд почти прошепна думите.
— Не знаеш ли? — обадих се аз.
Той ме погледна.
— Не знам. Не знам какво толкова е могла да му каже, че да го накара да дойде тука, да налапа револвера и да натисне спусъка. Това не мога да го разбера. Беше готов да дойде с нас и да отговаря по обвинение в убийство. Призна, че е убил онзи човек в Лос Анжелис. Седеше си там и когато му каза, че заради него са загинали жена му и дъщеря му, прие го спокойно. Това не го разтревожи. Може би малко, но не много. Но ето че тя прошепна в ухото му няколко думи и той скочи, дойде тук и си тегли куршума. А ти ме питаш дали не знам защо и аз трябва да призная: не, не знам.
— Всичко друго е могъл да понесе — рекох аз. — Всичко друго е могъл да понесе, защото тези хора са мъртви, а той щеше да избегне затвора. Дъщеря му, жена му. Те загинаха заради него и това навярно го е поразтревожило, но не достатъчно, за да си помръдне пръста. Дори е могъл да живее с жената, която го е изнудвала. Защо не? С нейната външност това не е много трудно. Във всеки случай за мен не би било много трудно. И за тебе не би било много трудно, нали, Синкфилд?