— Та това е Мак Тоягата! — възкликна Михаил. Мефистофел го погледна:
— Сигурен ли си? Та това е човекът, с който работих по време на състезанието.
— О, това определено е Мак — повтори Михаил. — Възможно ли е да си направил грешка там, в Краков, скъпи ми демоне? Да не би в твоето състезание да е участвал тоя Лъжефауст?
Мефистофел погледна нататък и устните му се свиха-на тънка чертичка. Тъмните му очи като че задимиха от ужасен гняв. Втренчил очи в Михаил той каза:
— Май във всичко това усещам намесата на една ловка ръка на дух!
— Надценяваш ме — каза Михаил.
Мефистофел пак погледна натам.
— Да, това определено е онзи, които участваше в състезанието. Сигурен ли си, че това не е Фауст?
— Боя се, че не е. Казва се Мак и е най-обикновен крадец. Боя се, че си избрал не когото трябва, за да реши съдбините на човечеството, скъпи ми Мефистофел.
— А ти си избрал не онзи дявол, който трябва, ако си мислиш, че ще се отървеш просто така!
Михаил се усмихна, но не отговори.
Мефистофел продължи:
— Ще уредим този въпрос по-късно. А сега трябва да сляза в банкетната зала. Този път почерпката е от Тъмните сили. — Той пак надзърна към Лимбо. — А накъде е тръгнал този образ?
— Прочети табелата. Запътил се е към Рая — отговори Михаил.
— Наистина ли? Не знаех, че тази е посоката за там.
— От време на време се променя — каза Михаил.
— Но защо?
— Ние, от Силите на Доброто — достолепно обясни Михаил — се опитваме да не да не си губим времето като питаме защо.
Мефистофел сри рамене. И двата велики духа тръгнаха заедно към Палатата на правосъдието.
ГЛАВА III
Аззи се разхождаше из двора на Палатата на правосъдието, когато попадна на самия Микеланджело. Позна художника по картините с неговия лик, които бе виждал у демона У. Микеланджело тъкмо поставяше финалните мазки на една монументална фреска.
— Хубаво — обади се Аззи иззад рамото на художника.
— Ще имате ли нещо против да се дръпнете малко. Тъмните ми — каза Микеланджело. — Работните условия тук и без вас са достатъчно лоши.
Аззи се дръпна.
— Сигурно е прекрасно да се създава изкуство.
Микеланджело се подсмихна подигравателно и обърса потното си чело с един парцал за бои.
— Това не е изкуство. Само поправям някои неща на своя стара картина.
— Но можете да нарисувате и нещо ново, нали?
— Разбира се. Но за да рисува, човек трябва да се стреми към нещо, а към какво може да се стреми, щом веднъж вече е стигнал в рая?
Аззи не можа да отговори на това, защото никога не бе размишлявал по въпроса. Микеланджело се зае отново с работата си и като го погледа известно време, Аззи си помисли, че той изглежда напълно удовлетворен.
Пред голямата зала, в кръглите коридори, които обикаляха кръглата сграда, стояха безброй духове с чаши в ръка, ядяха сандвичи и мезета и си говореха. Тук имаше повече духове, отколкото сградата бе в състояние да побере, защото всяко ефирно същество, всъщност, повечето от усещащите същества, бяха пожелали да дойдат. Организационният комитет излезе с нови поръчки за разположение, в опит да настани всички. Но дори и така, трябваше да се прибегне до концепцията за реалното пространство, което не се понрави на пуристите, защото те мислеха, че човек или е там или го няма.
Това беше големият ден, Денят на присъдата, най-великото събитие на хилядолетието, супер Марди Гра на вселената. Беше време всички да се съберат. Непрекъснато пристигаха нови и нови групи духове, които разглеждаха новата Палата със страхопочитание и казваха:
— Ей, ето го значи това място! — и после отиваха другаде, обикновено в кафенето, където през повечето време си поръчваха леки салати, защото не искаха да си губят апетита за голямата оргия, обещана, в случай че Злото спечели.
Всичкият този шум и вълнение беше нещо необичайно за Лимбо — едно тихо място, в което нямаше никакви забавления. Жителите на Лимбо не очакваха много и си живееха необезпокоявани, без да пречат на другите да живеят. И не бяха склонни да правят морални оценки, понеже това бе единственото нещо, запазено за съседните царства на Мрака и Светлината. Лимбоанците се мотаеха из своята странна, смътна среда, като от време на време хапваха по някой разсеян обяд, правеха любов по своя си неадекватен начин, четяха посредствена поезия и си правеха фестивали без никаква стойност. Времето тук течеше толкова еднообразно, че никой не си правеше труда да го отчита. Липсата на сезони също допринасяше за тази монотонност. И как така изведнъж се оказа, че ще бъдат домакини на Състезанието на хилядолетието? Явно само за да се докаже правилото, че никога не можеш да бъдеш сигурен.