ГЛАВА IV
В голямата актова зала в центъра на Палатата на правосъдието, всичко бе готово за великото събитие. Публиката седеше на дълги извити редици столове и си говореше, но през по-голямата част от времето седеше тихо, освен в частите, отделени за истинската действителност, където милиарди зяпачи се втурваха ту навън, ту навътре, със скорост близка до тази на светлината, така че всеки, който иска, да може да види представлението без значително закъснение.
Но имаше нещо, което не беше наред. Ананке още не се бе появила.
Никой не се съмняваше, че великата богиня Необходимост ще се появи, когато е готова и че за тази цел ще избере най-подходящия гостоприемник. Но коя ли щеше да е тази личност? Очакванията на публиката растяха с, всеки изминат миг и всички се оглеждаха внимателно наоколо, за да доловят и най-малкия знак за трансформацията. Но дори и най-опитните се изненадаха, когато седналата сама на една задна пейка Маргарита, стана най-внезапно при появата на двама монаси — единият сляп, другият ням, които се приближаваха право насреща й по пътеката, трополейки с тояжките си.
Немият само я гледаше. Но слепият вдигна нагоре лицето си, на което бе изписано изражение на екстаз и каза:
— Тя най-после дойде при нас! Маргарита с големи и блестящи като опали очи, стана от мястото си и тръгна надолу по пътеката. Хората отстъпваха и й правеха място да мине, я тя, придружена от двамата монаси, които вървяха в крак с нея две стъпала зад гърба й, се отправи към сцената. Лицето й беше бяло като слонова кост, устните й бяха бледи, а пламтящите й очи блещукаха като малки пламъчета в тъмно огледало. В този момент тя изглеждаше като нещо много по-велико от обикновена смъртна жена.
От публиката не се долавяше никакъв звук, докато тя се приближаваше към приготвения за нея трон. Тя седна леко на него и се обърна към публиката.
— Дойде времето на Присъдата. Но първо, струва ми се, има един, който трябва да говори.
Одисей се изправи, поклони се дълбоко, мина напред, спря и се обърна, за да отправи първите си думи към Ананке.
— Приветствам те, Велика Богиньо. Зная, както и всички ние, че ти управляваш всичко и всеки. Но тъй като това е състезание, което урежда въпроса за правото на самоопределение, което ти милостиво си дала на човечеството, бих сметнал за своя чест, ако ми разрешиш да предявя една претенция, която досега не е била изричана.
— Ела на сцената и говори, Одисей — каза Ананке. — С огромни букви е записана твоята слава в аналите на човечеството. И мнение като твоето трябва да бъде чуто.
Одисей се качи на сцената, оправи наметалото си и поде с нисък, гърлен глас.
— Бих искал да предложа на всички тук събрани да обмислят едно предложение, което ще представя сега. Идеята ми е проста и въпреки че може да изглежда революционна, ви моля да я обмислите. Ето я и нея: Предлагам ви да върнете старите елинистични богове на земята и да оставите съдбините на човечеството в техните ръце.
Из публиката се надигна шум и гълчава, но Ананке вдигна длан за да въдвори тишина. Одисей продължи:
— Помислете: Вие вече използвате една гръцка концепция — Ананке, Необходимостта, като последен арбитър на това, което ще бъде. Вашите концепции за добро и зло, които в ранните дни на Църквата бяха представени като абсолютни твърдения, са снижили стойността си до положение, че вече нямат никаква стойност. Постиженията ви в областта на истината са придружени със загуби по отношение на достоверността. На мястото на старата свободна диалектика на Сократ и софистите, поставихте дидактиката на различните водачи на църкви, религии и групировки. Позволете ми да ви кажа, че всичко това е доста грубо, интелектуално немислимо и недостойно за човешки същества, способни да разсъждават. Защо допускате да ви разколебават емоционални изявления? Защо проповядвате спасение, когато самите вие не вярвате в него? Умолявам ви, върнете старото управление на старите гръцки богове, ирационалните стари богове с човешки качества. Оставете Арес да беснее на бойното поле, както е правил винаги. Нека Атина да защитава чистите и светли цели и върнете Зевс като върховен арбитър, всевластен, но не всемъдър. Нашият принос, приносът на гърците, бе, че ви дадохме богове, които са много силни, но не много умни. Отрязахме така платното на свръхестественото, че да покрие недъзите на собствената ни вътрешна същност. А сега, нека сложим край на лицемерието, да си признаем, че тези нови богове и духове не свършиха работа и да се върнем към стария си начин на живот. Ако не друго, то това ще бъде поне едно естетично постижение.