Той свърши, подръпна нещо оттук, побутна друго оттам и се отдръпна назад да огледа резултата от работата си, после кимна самодоволно и каза:
— По-добре, отколкото очаквах, като се има предвид с какъв материал трябваше да работя.
После изчисти Фауст с четката, избръска полепналото по чаршафа и го подкани да се огледа в едно от високите стенни огледала.
В огледалото Фауст съзря един мъж с доста по-здраво телосложение, отколкото си спомняше да е имал някога. Кожата му беше изгубила восъчната белота на старостта и бе приела червендалестия оттенък на средната възраст. Зрението му също се беше подобрило, както и слухът. Лицето му силно напомняше неговото собствено, но дяволът беше пооправил малко стърчащия му нос, беше издал брадичката му по-напред и премахнал увисналата му гуша. Като цяло сега той изглеждаше далеч по-добре от преди, макар че едва ли би спечелил някой от онези конкурси за мъжка красота, които се провеждаха тайно в някой области на Италия.
— По-добре е — призна Фауст, като се оглеждаше в огледалото — но не достатъчно добре. По право ми се пада пълно подмладяване и разкрасяване!
Дяволът сви рамене и се обърна. Вещицата каза:
— Хайде сега да не си говорим за права. Направихме това само от добро сърце. Никога не казвай, че вещиците са лоши! За да направим всичко докрай, трябва да получиш разрешително за отпускане на материали, подписано лично от Мефистофел или от някой от другите властелини на силите на Светлината или Мрака. Само тогава ще можем да изискаме материала от Отдела по доставките.
— Ще го получа — каза Фауст — както и много други неща. А Мефистофел къде каза, че щели да ходят след това?
— Не ни е казвал.
— В коя посока тръгна?
— Право нагоре, в облак огън и дим, както прави обикновено.
Фауст знаеше, че не може да направи такова нещо. Силите на неговата Магия за прехвърляне бяха твърде ограничени. Тя го бе довела дотук, но нямаше силата да го отведе по-нататък. Трябваше да се върне на Земята и да реши какво точно ще прави.
ГЛАВА VIII
В нарисувания с тебешир на пода пентаграм в земното жилище се материализира един буквално безутешен Фауст. Пристигнал направо от работния шум и атмосфера на Кухнята на вещиците, неговата собствена стая му стори непоносимо бедна и гола. Онази проклетница, прислужницата, дори не беше обърсала праха от скелета! И пелерините му все още бяха покрити с кал от пролетните дъждове. Май че ще се наложат промени тук, закани се той. И скръцна със зъби.
Ето какво става, когато си добър с хората: разни самозванци, без ни най-малка представа от алхимия, си мислят, че мога да се настанят на мястото ти и да ти отмъкнат изпод носа очаквания от години договор с дявола! Друг път ще успеят! Ще ви покажа аз!
А междувременно трябваше да помисли и за това свое подмладяване. Забеляза, че има доста повече енергия отпреди. Сприхавият му нрав, който бе започнал да поомеква с възрастта, сега се втурна обратно у него с всички сили. По дяволите, та той е Фауст! Той е силен! И гладен!
Обърна се към килера; Там, на най-горната лавица, стоеше купата с каша от овесени ядки, една хубава порция, останала от предната вечер. Разбърка я с дълга лъжица. В нея имаше бучки и беше с цвета на тлъстина от мъртвец. Новоподмладената му храносмилателна система му подсказа, че няма повече да търпи подобни буламачи. Особено сега, когато вещицата от Кухнята му беше дала един хубав комплект зъби, съвсем като нови, с изключение на едно малко стърчащо парченце на левия резец. Не искаше повече каша! Искаше месо! И мъст, мъст!
Без да се бави повече той излезе от стаята, тръгна надолу по стъпалата и излезе на улицата. Беше вечер, синя и приятна, съвсем подходяща за приказния ден Великден. Но Фауст не й обърна никакво внимание. Имаше да прави по-важни неща от това да пее песни във възхвала на времето! Той прекоси улицата и нахълта в гостилницата, където ходеше винаги.
— Гостилничарю! — извика Фауст. — Ще хапна една пържола от прасенце сукалче и не се стискай с пръжките!
Гостилничарят се изненада много като видя тази промяна в поведението на обикновено въздържания и по-скоро тих Фауст. Но само попита:
— Да ви сложа ли ечемик и булгур за гарнитура, господине?
— Никакъв булгур, по дяволите. Искам пълна порция полски пържени картофи. И накарай момичето, дето прислужва, да ми донесе пълна кана прилично вино, а не от онова гадното полско червено!
— Токайско добре ли е?
— Да, може и рейнско, но само побързай да го донесеш!
Фауст седна на една маса встрани от обикновените посетители, понеже искаше да поразмисли. Над главата му горяха лоени свещи, залепени за окачено на тавана колело от каруца. То се люлееше едва забележимо на дългите си, забити в тавана вериги, поради течението, което ставаше от зле скованата врата. Прислужницата му донесе виното и Фауст изгълта на един дъх четвърт литър без изобщо да поглежда нагоре. Момичето скоро се появи с пържолата му, сложена на дървен поднос и с мазна купчина полски пържени картофи от едната страна, та дори и с малка чинийка цветно зеле с подправки. Стомахът на Фауст би се разбунтувал срещу подобно отношение само преди един ден, но сега му дойде чудесно. Както и прислужницата, която се бе навела ниско, за да сложи подноса на масата и така бе разкрила щедра пазва под бродирания край на бялата селска риза, която оставяше раменете открити. Тя се изправи, отметна назад лъскавите лешникови коси, които обграждаха лицето й на плавни вълни и се спускаха като водопад надолу по врата и закръглените й рамене. Фауст, който си мислеше, че подобни вълнения са останали далеч назад в миналото му, вдигна поглед, примигна, окопити се и намери сили да изрече: