— Колко хубаво ще бъде — каза тя — да можеш да си върнеш богатствата, които Мефистофел несъмнено щеше да ти предложи. И тогава, ако си имаше приятелка, можеше да я засипеш с прекрасни щедри подаръци и нейната радост да те направи щастлив.
— Наистина е така — отвърна Фауст — макар че досега не съм гледал на въпроса по този начин. Но като си говорим за подаръци, виждала ли си някога такова неща?
И той извади един меден пръстен и го подхвърли във въздуха, като си мърмореше някакви думи и пръстенът падна надолу блеснал с ярката светлина на диамант, макар че в конкретния случай това всъщност беше циркон, понеже и магията беше съвсем незначителна. Маргарита се зарадва и макар пръстенът да беше твърде голям за тънкия й пръст, тя заяви, че познавала бижутер, който щял да й го стесни само срещу една усмивка. А дали Фауст не знае други такива трикове? Фауст й отвърна като превърна китка изсушени ружи в прекрасен букет от рози, все още напръскани с капчици роса, а Маргарита каза, че и този номер бил прекрасен, но дали не знаел още някой от ония с бижутата, които така завладявали ума? Фауст знаеше няколко и я засипа с игли за коса и брошки, изработени направо майсторски, но без особена стойност, понеже дори алхимик като Фауст не може да направи кой знае какво както си лежи в леглото, — изпълнен до краен предел с любовно желание и положил глава върху мека женска гръд.
Но все пак се надигна и, като си припомни една магия, приписвана на Албертус Магнус, направена по времето на левантинската му обиколка, взе една от розите, които бе създал, направи над нея няколко кръгови движения с ръка и изрече една етруска магия, която бе научил в Неапол, и пред него се появи изключително красив тюркоаз, поставен в красива сребърна обковка.
— Поразително! — извика Маргарита. — Как го направи?
Фауст помаха с пръсти.
— Всичко е в ръцете. И, разбира се, в доброто ноу-хау.
— Щом може да правиш такива неща — каза Маргарита — можеш да станеш богат. Защо тогава живееш по този начин?
Жестът й красноречиво обгърна стаята, която, макар и достатъчна за нуждите на Фауст, с нищо не повдигаше репутацията на вътрешния й Декоратор.
— Никога не съм търсил богатства — отвърна й Фауст. — Моето богатство беше познанието и аз търсех философския камък, който е мъдрост, а не злато, както мислят непросветените.
— Това го разбирам — каза Маргарита. — Но каква ти е отплатата?
— Моля?
— Ами, хората винаги правят дадено нещо, за да получат нещо друго в замяна. Не си ли забелязал? Отглеждат зърно, защото искат да ядат хляб. Отиват на война, за да запазят мира. Убиват, за да запазят живота си. И винаги го правят заради точно обратното нещо, което е тяхната отплата.
— Благословено да си, дете мое — каза Фауст — че по своя неук начин и съвсем несъзнателно повдигна един въпрос, който навежда на доста интересни философски размисли. Значи питаш каква е крайната цел на моето търсене на мъдростта?
— Колко добре го каза — промълви Маргарита. Фауст се усмихна.
— Знание, мъдрост, това са цели сами по себе си и нямат нужда от „отплата“, както доста остро, но находчиво се изрази ти.
— Защо тогава си тъй ядосан на самозванеца, за когото ми разказа? Това, че е взел твоята награда, не ти пречи да преследваш познанието.
— Хм — каза Фауст.
— И какво ще направиш — попита наивно Маргарита — когато станеш толкова мъдър, колкото искаш да си?
— Ще ставам все по-мъдър.
— А когато придобиеш всичката възможна мъдрост?
Фауст се замисли за миг, после каза:
— Когато постигнеш цялата мъдрост, която търсиш, ще си готов да се наслаждаваш на удоволствията на възприятията, като например яденето, къпането, спането, отиването до тоалетната, любенето, залезите и така нататък. Но ние, философите, считаме тези неща за дреболии.
— Дреболии или не — отвърна Маргарита — но след като получиш мъдрост, каква друга отплата могат да ти дадат те? Тялото и душата, доктор Фауст. Когато свършиш с нахранването на едното е време да нахраниш другото.
— Естествено, не бива да се забравя религията — каза Фауст. — Тя е считана за завършена сама по себе си. Но не и за мен, разбира се; да приемеш това, което ти се дава наготово, догмата, това, което е традиционно и обикновено се приема, без да си задаваме въпроси, се противопоставя на духа на свободната инициатива, когото Фауст защитава и който му казва да се ръководи от собствените си преценки и от повика на здравия си разум, а не от това, което ще му наговори някакъв суеверен свещеник.