Выбрать главу

Той се приближи до един от работниците — брадато джудже с крака като пънове, пристегнати с кожени върви, с метална каска с рога, като на норвежците от древността и с малка раница на гърба, към която бе привързана лопата.

— Как върви? — попита Фауст.

— Зле — отвърна джуджето. — Тоя дявол ме награби заедно с приятелите ми да почистим след службата, но дяволите въобще не плащат достатъчно, а и не оставят нищо за пиене.

— За пиене ли? — Фауст подаде мяха с испанско вино, което бе успял да задържи, при напускането на Забранената стая в Ягелонския музей. — Аз мога да ти предложа нещо за пиене.

— Много мило от ваша страна, господине! Казвам се Ронир и съм на вашите услуги. — Той протегна ръка към мяха, но Фауст бързо го издърпа назад.

— Не бързай толкоз! Искам да получа нещо в замяна!

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина — отвърна Ронир. — Какво искаш?

— Информация — каза Фауст.

Ронир, чието сбръчкано лице вече клонеше към смръщване, сега вдигна вежди и се засмя. — Информация ли, господине? Да, ще ви дам всичката необходима информация. Мислех си, че искате скъпоценности. Кого искате да издам?

— Нищо чак толкова страшно — каза Фауст. — Просто искам да открия двама от присъстващите на празненството. Единият е висок, светлокос човек, а другият — чернокос дявол на име Мефистофел.

— Да, бяха тук, наистина — каза Ронир. — Смееха се и се забавляваха. Сякаш не са били преди на подобно сборище.

— И накъде отидоха? — попита Фауст.

— Никой не казва такива неща на джудже — отвърна Ронир. — Но вижте, господине, имам пергамент, написан от Мефистофел, който той предаде за онзи червенокос дявол ей там.

Червенокосият дявол, за когото ставаше дума, не беше друг, а самият Аззи Елбуб, енергичният дявол с лисиче лице, организирал предишното състезание на Хилядолетието за Силите на мрака, но чието създание — Принцът — бе стигнал до такъв съмнителен край, че Необходимостта, която бе съдия на Състезанието, бе издала решение в полза на Силите на Доброто. Естествено, това не се прие като заслуга в очите на Господарите на Мрака, които очакваха по-беда и правото да управляват съдбата на хората през следващите хиляда години. И така, този път никой не потърси съветите на Аззи и изборът бе предоставен единствено на Мефистофел и на Маргарита.

Фауст попита:

— Та значи този дявол ти връчи пергамента просто ей така?

— Не точно така — отвърна Ронир. — Той го смачка и го захвърли с яд, а Мефистофел и новоподмладеният му приятел изчезнаха в облак огън и дим.

— Дай ми го!

— Дай ми мяха!

Те се гледаха гневно, без да мигнат, после бавно си размениха нещата. Докато Ронир пиеше, Фауст прегледа пергамента и вида цял списък места и дати. Някои от тях му бяха познати, например Париж. Но не и Линдин, нито двора на Великия император в Пекин. А и времената бяха различни, някои от тях — в миналото, други — в бъдещето. Обаче се натрапваше един факт. Първото място в списъка беше Константинопол, а датата беше 1210 година. Фауст си спомни от своя учебник по история, че това е времето на неуспешния Четвърти кръстоносен поход. Това, очевидно, щеше да бъде първата ситуация, която бе дочул Мефистофел да споменава пред Мак.

Докато се пулеше над списъка, един глас зад гърба му изрече:

— Струва ми се, че говорите за мен.

Фауст вдигна поглед и видя до себе си Аззи, дяволът, за когото говореше Ронир.

— Как сте ме чули? — попита Фауст. — Та аз шепнех.

— Дяволите винаги знаят, когато някой говори за тях. Сигурно се чудите що за пергамент е това? Ще ви кажа. Мефистофел е натоварен със задачата за Състезанието на хилядолетието, което ще реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години. Предпочетоха него пред мен. А аз съм бил два пъти победител! Те двамата с Михаил постигнаха съгласие той да подложи Фауст на пет ситуации и изборът, който ще направи Фауст, както и мотивите и резултатът, ще бъдат преценявани откъм Добро и Зло, от Необходимостта, известна под името Ананке.

— Но Фауст съм АЗ! — извика Фауст. — Мефистофел е сбъркал човека!

Аззи го изгледа от глава до пети. Блестящите му лисичи очи се свиха, а здравото му дяволско тяло се изпълни с напрежение, което би било изтълкувано като важен знак от някой внимателен наблюдател, стига наоколо да имаше такъв.

— Вие сте ученият доктор?

— Да! Аз съм! Аз съм! — а Маргарита го задърпа толкова силно за пеша, че той додаде:

— А това е Маргарита, моя приятелка.

Аззи я удостои с кратко кимване, а после се обърна към Фауст.