— Мефистофел е сгрешил!
— Когато великите грешат, грешките с превръщат в закон.
Фауст се изправи в пълен ръст, който беше далеч по-нисък от този на Мак и каза:
— Трябва ли да слушам подобни казуистични дрънканици от човек, който говори от мое име? Чрез силите, които владея, ще ти отмъстя жестоко, ако не изчезнеш веднага и не оставиш тази игра на законния играч, а именно — на мен.
— Много си въобразяваш, това поне е очевидно — отвърна му Мак. — А що се отнася до това, кой е избраният, струва ми се, че това съм аз. Можеш да спориш до Куковден и пак няма да промениш положението на нещата.
— Да споря ли? Ще направя много повече! Ще те съсипя с вещо изработена магия и наказанието ти ще бъде зловещо, ала адекватно.
— Това пък какво значи? — попита Мак.
— Адекватно. Значи подходящо. Възнамерявам да те накажа с достойно за простъпката ти наказание.
— Знаеш много думи, които един честен човек не би употребил — каза Мак разгорещено. — А сега слушай, Фауст, въобще нямам намерение да се съобразявам с теб. Още повече, че Силите на мрака са изцяло на моя страна. Истината е, че съм далеч по-добър Фауст от тебе!
Фауст усети как гневът нажежава до червено очите му и се опита с всички сили да се овладее. Не беше дошъл да се надвиква с тоя. Искаше да заеме полагащото му се място в Състезанието на хилядолетието. И виждаше, че като заплашва Мак — срещу когото бездруго не можеше да направи нищо — само си губи времето.
— Съжалявам, че избухнах — каза Фауст. — Да поговорим разумно.
— Може би друг път — отговори Мак, защото точно в този миг платнището на входа на палатката се отметна и вътре влезе Базил. Той огледа Фауст подозрително.
— Кой е този? — попита той.
— Стар познат — отвърна Мак. — Името му е без значение. Тъкмо си тръгваше.
Базил се обърна към Фауст, който забеляза, че възпълният, раболепен младеж има в ръката си кама, а на лицето си — едно доста неприятно изражение.
— Да — каза Фауст. — Тъкмо си тръгвах. До следващия път… — и той се насили да добави — Фауст.
— Да, до следващия път — повтори и Мак. Базил попита:
— А коя е оная жена пред палатката?
— А, това е Маргарита — отговори Фауст. — Тя е с мен.
— Погрижи се да я отведеш със себе си — каза Базил. — Не искаме разни скитащи стерви да ни разпалят името.
Фауст прехапа език, понеже не смееше да се разкрива, преди да е разговарял с Мефистофел. Великият демон нямаше да понесе лесно някой да му разпали състезанието.
Фауст излезе навън и тръгна. Маргарита, която го чакаше пред входа на палатката, го настигна и по-пита:
— И така, какво се случи?
— Още нищо — отговори Фауст.
— Как така нищо? Не му ли каза кой си?
— Разбира се, че му казах.
— Защо тогава просто не се смениш с него? Фауст спря и я погледна.
— Не е толкова просто. Първо трябва да говоря с Мефистофел, а още не съм го намерил.
Той се обърна да тръгне и видя трима войници със стоманени шлемове и пики в ръка да стоят и да го наблюдават.
— Хей, ти! — извика единият от войниците.
— Аз ли? — попита Фауст.
— Тук няма друг освен нея, а аз не говоря на нея.
— Да? — каза Фауст. — Какво искаш?
— Какво правиш тук? — попита войникът.
— Не е твоя работа — отвърна Фауст. — Какво ти влиза в работата?
— Заповядано ни е да си отваряме очите на четири за такива като теб, дето се навъртат около палатките без работа. Хайде тръгвай с нас.
Фауст разбра, че е говорил, без да мисли. Прибързаното високомерие беше един недостатък на фаустовския тип характер, който Мак явно не притежаваше. Трябваше да внимава за в бъдеще. А засега ще говори любезно.
— Господа, мога да ви обясня всичко.
— Ще обясниш на капитана — отговори войникът. — А сега тръгвай тихо или ще опиташ върха на пиката ми.
И с тези думи те отведоха Фауст и Маргарита.
ГЛАВА IV
— И така, какво ново? — попита Мак, веднага щом Фауст и Маргарита си тръгнаха.
— Големи новини, господарю — отвърна Базил. — Самият дож иска да ви види незабавно.
— А, така ли? — изненада се Мак. — Знаеш ли какво иска?
— Не ми каза — отвърна Базил — но се досещам.
— Сподели мислите си с мен, добри ми служителю, докато си среша косата и се измия.
Той се зае с това действие и се ядоса, че Мефистофел и вещиците не му бяха дали поне един кат чисто бельо.
— Та какъв е тоя Хенри Дандоло?
— Той е всяващ ужас старец — обясни Базил. — Като дож на Венеция, той е командир на една от най-мощните и дисциплинирани армии в целия християнски свят. Ние, кръстоносците, зависим от венецианците за транспорта и основните си стоки и те не пропускат да ни го напомнят. Самият Дандоло е сляп и доста крехък, понеже вече е над деветдесет. Той е в една преклонна възраст, когато повечето благородници с удоволствие биха си лежали на спокойствие в селските си къщи, докато слугите им носят подсладена овесена каша. Но не и Хенри Дандоло! Той е яздил по целия път от Европа и е бил видян на бойните линии при Сабо, където искал кръстоносците да изравнят със земята този горделив унгарски град, ако искат да си осигурят съдействието на Венеция за кръстоносния поход. Те така и направили, но със силно нежелание, защото започналото като свето дело начинание вече започвало да се изопачава и да се превръща в още един въпрос на покупко-продажба. Или поне така казват хората. Аз самият нямам мнение по този въпрос, докато не чуя вашето.