— Господарю!. — извика Мак. — Намеренията ви наистина са свети и прекрасни! Разчитайте на мен да ви помогна с каквото мога!
Старецът протегна ръце и прегърна силно Мак. Той почувства острата му набола брада и топли солени сълзи, а Хенри Дандоло издигна глас във възхвала на Бога. Мак също се готвеше да каже някоя и друга дума в този смисъл, защото това нямаше да навреди, но в този миг в палатката се втурнаха войници.
— Господарю! — извикаха те. — Атаката започна! Вилардоин вече поведе войниците си срещу стените на града!
— Заведете ме на рамото място! — извика Дандоло. — Аз лично искам да се бия на страната на святото дело! Оръжието ми, бързо! Фауст, предай предложението ми на Зелената брада и пак ще си поговорим!
И с тези думи старецът излетя от палатката, носен на ръце от слугите си, като взе със себе си светата икона, но остави торбичката със скъпоценните камъни.
Мак остана в палатката, по чиито копринени стени играеха палави сенки и реши, че всичко се нарежда прекрасно. Той щеше да спаси Константинопол и да спечели от това, както и самият Хенри Дандоло. Но за всеки случай, ако нещата тръгнеха на зле… Мак намери малка платнена торбичка и си подбра няколко прекрасни скъпоценни камъка, после забърза навън в мрака.
ГЛАВА V
Войниците отведоха Фауст и Маргарита до малка дървена постройка от дебели бичени дъски. Това беше затворът и Фауст веднага разбра, че е от онези, преносимите, подходящи за армии по време на по-ход. Този затвор специално, беше изключително здрав и добре скован, внос от Испания, а маврите от Андалусия добре знаеха как се правят тия работи. При влизането войниците показаха на Фауст и Маргарита стаята за мъчения, едно малко чудо на миниатюризацията и хитрите приспособления.
— Не можем да разчекнем цял човек, както в Европа — обясни им един от войниците — но спокойно можем да му откъснем ръцете и краката, а ефектът е същият, като при цяло тяло. Тези щипци за пръсти вършат същата работа като по-големите модели, а са големи точно колкото лешникотрошачка. Ето я и желязната ни девица, по-малка от моделите в Нюрнберг, но с повече шипове. Маврите знаят по-добре от всеки друг, как да разположат повече шипове на квадратен сантиметър. Щипките ни са по-малки наистина, но могат да късат месо съвсем задоволително.
— Няма да ни подложите на мъчения, нали? — извика Фауст.
— Разбира се, че не — отвърна водачът на войниците. — Ние сме обикновени войници. Стига ни и да убиваме направо. А дали ще ви измъчват, или не зависи от Директора на затворите.
Когато войниците си тръгнаха, заключвайки вратата след себе си, Фауст клекна и започна да чертае пентаграм21 на прашния под, с една вейка, която откри в ъгъла. Маргарита седна на кръглото столче — единствения мебел в килията — и го загледа.
Фауст започна напевно да мълви заклинание, но нищо не се случи. Проблемът беше, че не бе взел достатъчно от магическите си съставки, толкова бързаше да намери самозванеца. Но все пак трябваше да опита. Той изтри чертите и ги нарисува отново в праха по пода на затвора. Маргарита стана и закрачи нагоре-надолу като затворена в клетка пантера.
— Не стъпвай върху пентаграма — каза й Фауст.
— Въобще не стъпвам — каза тя раздразнено. — Ще направиш ли изобщо нещо?
— Опитвам се — промърмори Фауст. Той намери китка буника на дъното на кесията си и добави клонче от имел, останало от една зимна церемония. После отупа ръкавите си добре и те пуснаха малко антимон. А на обувките си намери две люспи олово. Какво още му трябваше? Налагаше се да замени гробищната пръст с обикновена кал. А що се отнася до праха от мумия — е, ще използва малко сопол.
— Ама че отвратително — обади се Маргарита.
— Млъкни, защото той може и да ти спаси живота.
Всичко беше готово. Фауст размаха ръце и замънка напевно. В средата на пентаграма се появи мъждукаща розова светлинка, колкото огнена точка, която бързо порастваше.
— О, успя, успя! — извика Маргарита. — Ти си прекрасен!
— Тихо! — изсъска Фауст. И като се обърна към растящата светлина, изрече:
— О, дух от най-дълбока тъма, призовавам те в името на Асмодей, на Велзевул, на Белиал…
Откъм светлинката се дочу глас на млада жена, който изрече безстрастно:
— Моля, престанете с призоваването. Не съм призован дух.
— Не си ли? — попита Фауст изумен. — Какво си тогава?
— Представител на Пъклената комуникационна служба. Не можем да приемем призоваването ви в сегашния му вид. Моля, проверете заклинанието си и ако мислите, че сте сгрешили, моля, призовете отново. Благодаря. Приятен ден. — Гласът замлъкна и розовата светлинка се смали и изчезна.