— Чакай! — извика Фауст. — Зная, че ми липсват всички необходими съставки. Но имам повечето! Сигурно ще можете да направите едно изключение…
Но отговор не последва. Розовата светлина беше изчезнала, а в тъмницата не се чуваше друг звук освен тупкането от крачето на Маргарита.
После отвън се разнесе шум. От бягащи крака. Тракане и звън на метални ризници. Скърцане на големи дървени колела, които се завъртат по несмазани оси. Гласове на войници, които крещят заповеди. Чуваше се и друг звук. Един монотонен глас четеше нещо, което Фауст оприличи на заклинание. Той заповяда на Маргарита да престане да шуми и притисна ухо до стената. Да, гласът се долавяше от съседната тъмница. Но не беше заклинание, а молитва.
— Чуй ме, Господи — казваше приглушеният глас. — Не съм извършил нищо лошо, а все пак съм потънал в прокълнат двоен мрак, мракът на собствената ми слепота и този — на тъмничната килия. Аз, Исак, който някога бях цар в Константинопол, и известен като Алексий Трети, отдаден на множество богоугодни религиозни дела, който дарих на църквите в Константинопол следните неща… — И последва цял списък с дарения на отделни църкви и свещенослужители, който беше толкова дълъг, че Фауст успя да се обърне към Маргарита и да каже:
— Знаеш ли кой е в съседната килия?
— Хич не ме е грижа — отвърна Маргарита. — Искам само да се измъкна от тази.
— Мълчи, момиче! В тази тъмница чезне Исак, предишният цар на Константинопол, свален от престола от жестокия си брат, който се самокоронясал за император и го ослепил.
— Без съмнение непрекъснато попадаме на височайши спътници — каза Маргарита саркастично.
— Тихо! Някой отваря вратата на тъмницата!
Фауст се ослуша и чу как ключът се обърна в ключалката, вратата се отвори и се затвори отново. Чу се тътрене на крака (дървената стена беше много тънка) и последва миг тишина. После се обади гласът на стария Исак, който попита умолително-жаловно:
— Кой е дошъл при мен? Говори, защото не мога да те видя.
— Нито пък аз — отвърна един плътен глас. — Но идвам на помощ, която ще ти донесе облекчение, дори и в слепотата ти.
— Донесъл си какво?
— Подкрепа. Помощ. Облекчение. Не разпознаваш ли гласа ми Исак? Аз съм Хенри Дандоло!
— Това е дожът! — прошепна Фауст на Маргарита. — Хенри Дандоло, всемогъщият дож на Венеция! — и като надигна глас Фауст извика силно:
— Доже Дандоло! Елате тук! Имаме нужда от вашата намеса!
Чу се глуха гълчава, тропот на крака. И тогава вратата на тъмницата на Фауст се отвори. И зад нея стоеше високата изправена фигура на Хенри Дандоло, величествен в брокатовата си одежда в аленочервено и зелено, хванал в ръката си свещената икона на Свети Базил.
— Кой си ти, че така ме наричаш по име? — извика настоятелно Дандоло.
— Аз съм Йохан Фауст — извика Фауст. — Дойдох на това място да изправя една огромна несправедливост, извършена спрямо мен. Тук има един мъж, който се представя от мое име и който заблуди един наивен тъмен дух с разказа си. Твърди, че е велик магьосник, но не е! Аз съм великият магьосник!
— Разбирам — каза Дандоло.
— Умолявам те, Хенри Дандоло, освободи ме от това място и аз ще ти бъда достоен съюзник!
— Щом си такъв велик магьосник — попита Дандоло — защо не се освободиш сам?
— Дори магьосникът има нужда от някой инструменти — обясни Фауст. — Тук нямам никакви магьоснически инструменти. Но ако имах само една от липсващите ми съставки, за да завърша заклинанието — иконата, която държиш в ръката си, например…
Хенри Дандоло го погледна гневно.
— Ти би извършил заклинание с иконата на Свети Базил?
— Да, защо не, нали затова са светите икони!
— Единственото предназначение на иконата на Свети Базил — прогърмя гневно гласът на Дандоло — е да запази град Константинопол от гибел.
— Е, като гледам не е свършила кой знае каква работа!
— Ти не бери грижа за това. То няма нищо общо с теб.
— Може и да няма — каза Фауст. — Поне ни освободи, тъй като не сме направили нищо лошо и не сме ти врагове.
— Трябва да се позанимая с твърдението ти, че си магьосник — каза Дандоло. — Ще се върна.
И като каза тези думи, той се завъртя на пети и, воден от войниците си, излезе от тъмницата. Вратата са затръшна зад него и ключът се превъртя.
— Невъзможно е да се говори разумно с тия тъпи венецианци! — ядоса се Фауст.
— О, боже, какво ще правим сега? — завайка се Маргарита.