Отвън се дочу шум, но Фауст отпърво не му обърна внимание, така бе потънал в тъжните си мисли.
— Това преследване на познанието е прекрасно дело. Някога, когато бях млад, преди цели столетия и десетилетия, си мислех, че всичките ми сърдечни копнежи ще бъдат удовлетворени, ако успея да уловя онази божествена същност и дестилация на познанието, известна само на божествените ангели. Но доколко се оказа удовлетворяващо познанието в крайна сметка? Какво ли не бих дал днес за едно добро храносмилане? Седя си тук, изяждам дневната си дажба, защото стомахът ми е в състояние да смели само нея, а целият истински прекрасен свят се суети отвън, запотен и празноглав! За какво ми е това натрупване на знание след знание, натрупване на купища мъдрост, в която се ровя като червей? И това ли е то? Дали не ще е по-добре да сложа край на всичко? С този тънък нож, например?
И като изрече тези думи, Фауст взе в ръце добре наточен бръснач с тънко острие, подарен му от един ученик на великия Николас Фламел, който днес лежеше погребан в Париж, в църквата Сен-Жак ла Бушри. Вдигна го пред мъждукащия пламък на свещите и се загледа в отраженията, които заиграха на-горе-надолу на острието. Докато го обръщаше на-сам-натам, добави:
— И напразно ли бе това, че изучих изкуствата на калцинирането, сублимирането, кондензирането и кристализирането? И каква полза имам днес от това, че разбирам от втечняване и втвърдяване на телата, когато вътрешното ми аз, Фауст хомункулусът, вечно младият ми дух, който обитава тази остаряла плът, е тъжен и объркан, реещ се без цел и посока? Дали не ще е по-добре да се сложи край на всичко с това чудесно острие, като например, да го мушна в коремната си кухина и дръпна, силно нагоре, както съм виждал във виденията си да го правят страшно натруфените азиатци от един далечен източен остров? Той обръщаше бръснача отново и отново, очарован от играта на светлината върху острието, а потрепващите пламъци на свещите като че ли хвърляха неодобрителни отблясъци върху белия лик на Виргилий. И пак се появи този шум, който само леко бе докоснал съзнанието му преди малко: беше звънът на църковни камбани и Фауст със закъснение си спомни, че е Великден.
И внезапно, почти тъй бързо както бе дошло, лошото му настроение започна да се изпарява. Той отиде до прозореца и дръпна завесите.
— Май дишах прекалено много живачни пари — си рече той. — Не бива да забравям, че Великото дело е опасно за действащия алхимик и от една страна носи със себе си риска от провал, а от друга успех и опасност от преждевременно отчаяние. По-добре да изляза навън в това прекрасно утро, да повървя по току-що поникналата трева и даже, да — защо не, да изпия чаша бира в гостилницата на ъгъла, а може би дори ще хапна една печена наденичка, понеже стомахът ми е малко по-добре тази сутрин. Изпаренията на алембика са двойници на изпаренията на душата. И аз тутакси ще ида да ги разсея.
И като каза това, Фауст си наметна плаща, поръбен с кожа от хермелин4, наметало, което не би презрял дори и един император и, като се увери, че си е взел кесията, макар че вече имаше записана голяма вересия, той излезе от жилището си и през входната врата се отправи към ярката слънчева светлина и несигурността на новия ден — несигурност, която дори и най-опитният алхимик може и да не предвиди.
ГЛАВА III
Камбаните на много църкви в Краков звъняха своето „Te Deum“, докато Фауст вървеше по улица „Малкия Казимир“, отдалечавайки се от Флорианската врата, в посока към Залата на шивачите и големия пазарен площад. Разпознаваше всяка църковна камбана по звъна й: високия божествен звън от манастира „Могила“, ясните стоманени плътни тонове на „Свети Вецеслас“ и силния преливащ глас на „Свети Станислав“, а над всички тях се извисяваше вълнуващият бас на голямата камбана на църквата „Нашата Мадона“ на ъгъла на пазарния площад. Беше прекрасна Великденска неделя и златистата слънчева светлина като че ли проникваше до всяко ъгълче на островърхите стари сгради. Небесната шир беше яркосиня, изпъстрена с малки, пухкави, заоблени облачета, от онези, с които художниците изобразяват местата за почивка на херувимите и митическите фигури. Един подобен прекрасен ден не можеше да не развесели душата на Фауст и така той мина за пазарния площад напряко през една малка, мръсна уличка на име „Дяволска пътека“. Сградите тук се издуваха като шкембести чичковци в парна баня и мястото не стигаше да се разминат двама души. Улицата, с надвисналите над нея стрехи на покривите, които затулваха светлината, беше мрачна дори и в най-светли дни. Фауст не бе изминал и десет крачки, а вече започваше да съжалява за решението си. По-добре да беше минал по главната улица, нищо че щеше да се забави десетина минути. Пък в крайна сметка какво значение имаше времето за един алхимик и философ?
4
хермелин — малък, приличен на бялка, бозайник със скъпа бяла кожа; сибирска бялка — Бел. ред.