— И ще направиш всичко това за мен?
— Да — отвърна Аззи — но има едно условие.
— И какво е то?
— Трябва да се обвържеш с най-тържествен обет, че ще ми се подчиняваш във всички случаи, и особено по въпросите, които засягат състезанието, ще се обвържеш с мен и ще правиш всичко, което ти кажа.
Фауст се изправи гордо.
— Аз да ти се подчинявам? Аз съм Фауст, а ти кой си? Само някакъв безименен нечист дух!
— Не бих казал нечист — засегна се Аззи. — Това е клевета по адрес на нас — демоните. Пък и няма нищо безчестно в това да се подчиняваш на дявол. Хората го правят през цялото време.
— Не и аз — каза Фауст. — Защо считаш, че е необходимо?
— Защото имам план, чрез който да те възстановя на законното ти място в тази игра, а и себе си също. Но трябва да правиш, каквото ти казвам. Няма да ти се сторя труден господар. Е, хайде, ще го направиш ли?
Фауст се замисли страшно объркан. Изкушаваше се да се поддаде. Да бъдеш господар на замъка беше едно стъпало по-високо от това да си алхимик в Краков. Но не можеше да се насили да се подчинява на Аззи. Някаква дълбоко стаена неохота го караше да се въздържа. Не толкова защото човекът Фауст трябваше да постъпва само както той си иска. А по-вече, защото, бидейки въплъщението на първообраза на фаустовския дух, той не можеше да се подчини на един дух, който по силата на нещата трябваше да служи на самия него, а не обратното.
— Не мога да го направя — каза той.
— Но размисли — добави Аззи. — Какво ще кажеш, ако ти дам и онази квинтесенция на красотата, която търсят всички мъже. Разбира се, говоря не за друга, а за несравнимата Елена от Троя.
— Не ме интересува като обект. Всъщност аз си имам приятелка.
— Но не е Елена от Троя!
— Нищо интересно — повтори Фауст.
Аззи се усмихна:
— Само погледни.
И като изрече тези думи, демонът махна с ръка. И там, на планинския връх, пред очите на Фауст, започна да приема форма една жена, която после застана пред него в цялото си великолепие. Тя го гледаше с прекрасните си очи с наситен цвят, макар че не можеше точно да се определи кой е той, защото се променяше заедно с облаците, които прелитаха и закриваха слънцето. В един миг бяха сиви, в следващия — сини, а само миг след това — зелени. Беше облечена в класическа гръцка женска дреха — бяла туника с много плисета, която обвиваше едното рамо, а оставяше другото открито. Тя беше тъй прекрасна и съвършена в пропорциите си, че би било абсурдно да се избере само една нейна отличителна черта пред другите, като например да се каже, че носът й е прекрасен, или веждите са великолепно извити, или има прелестна гръд, или краката й са направо изваяни. Всички тези твърдения биха били верни, но Елена стоеше над всякакви описания и не подлежеше на сравнения. Тя притежаваше онова съвършенство, което понякога смътно се мярва в сънищата на мъжете. Тя бе самото съвършенство, много повече идеал, отколкото жена и все пак беше човек. И ако в нея имаше някакви недостатъци, то те само биха подсилили съвършенството й със своята човечност.
Фауст я погледна и изпита диво желание да се подчини на изкушението. Тя бе награда, която си заслужаваше да бъде спечелена — и то напълно отделно от вроденото привличане, което излъчваше — съществуваше и удовлетворението да я отнемеш от всички други мъже и всички мъже на света, с изключение на педерастите, да ти завиждат. Да притежаваш Елена — това би направило всеки мъж по-богат дори и от царя на царете.
Но пак оставаше въпросът за цената. Защото мъж, който притежава Елена, също ще бъде притежаван от нея и не би могъл да назове нито душата, нито съдбата си единствено свои. Славата му ще бъде засенчена от нейната. А в неговия случай — той вече нямаше да бъде Фауст — прототипа. Вероятно щяха да го наричат „любовника на Елена“. А неговите собствени превъзходни качества не можеха да допуснат да бледнеят в сравнение с нейните. Парис сигурно е бил свестен мъж, там в древна Троя, когато я е спечелил от Менелай. Но кой днес говореше за Парис?
Освен всички тези основания съществуваше и още едно допълнително: Фауст знаеше, че копнежът по Елена е едно, но да я притежава наистина — това би било нечувано по отношение на прототипа. Той беше Фауст — един соло изпълнител, който отстояваше самия себе си. Нямаше да стане играчка в ръцете на нито един човек, нито пък на жена.
Той заговори бързо, преди гледката на фаталната хубост да го е завладяла напълно.
— Не, не — каза той — не я искам и няма да бъда твое оръдие.
Аззи сви рамене и се усмихна. Не изглеждаше чак толкова изненадан от подобно решение. Трябва да е знаел добре от каква твърда жилка е изтъкан Фауст и като осъзна това, сърцето на Фауст се изпълни със законна гордост. Вече е нещо, когато дори един демон се възхищава на праволинейността ти!