— Какво правиш тук? — попита Мак.
— Дълга история — отвърна Маргарита. — Бях с онзи, другия и… ами, той всъщност си замина и ме остави тук, а ти?
Мак бе дошъл дотук, преследвайки Хенри Дандоло, за да вземе от него иконата на Свети Базил, защото му се струваше, че се нуждае точно от това в тази ситуация, за да доведе започнатото до успешен завършек. Когато стигна до първата килия, видя, че Хенри Дандоло е заминал със стария сляп Исак. Той също се готвеше да тръгва, когато някакво предчувствие го накара да погледне в съседната килия. Беше извънредно странно: не му беше в натурата да гледа по килиите. Но този път му се видя много наложително. И го направи. Но как би могъл да каже всичко това на Маргарита?
— И моето е дълга история — подсмихна се той.
— Искаш ли да се измъкнеш оттук?
— Прасетата обичат ли помия? — попита Маргарита, използвайки един израз, употребяван често в онази част на Германия, където тя беше гъсарка.
— Ела, тогава — каза Мак. — Дръж се за мен. Трябва да намеря някого.
Те излязоха от тъмницата и отидоха в лагера. Там цареше объркване и смут. Горяха хиляди факли, които осветяваха бягащи насам-натам хора. Ревяха тръби и повечето хора се придвижваха по посока на градските стени. Изглежда се провеждаше масирана атака.
Мак и Маргарита си проправяха път през тълпата, като също се движеха в тази посока, заедно с повечето хора. Всички бързаха към стените на Константинопол, където изглежда се водеше битка. От битката назад се връщаха окървавени мъже, които имаха нужда от помощ. Много бяха с набучени по тях византийски стрели, които се различаваха от другите по червено-зелените шестоъгълни емблеми, изрисувани по тях и по перата, които бяха по-скоро патешко, отколкото канарено жълти.
Край тях пребягваха други войници, забързани да се включат в битката. По високите бойници не личеше да се води битка. Но долу големите врати, които пазеха Константинопол, се отдръпнаха назад с внезапно дрънчене, отворени от франкски симпатизанти вътре в самия град. Кръстоносците, които бяха на коне, бързо се групираха и препуснаха към отворените врати в брониран строй. Входът беше препречен от гръцки войници и нормани, наети да се бият в армията на града. Те напразно се опитваха да спрат прилива от хора. Но подлуделите кръстоносци ги пометоха, във въздуха проблясваха кратко бойни брадви и боздугани и се чуваха жестоки тъпи удари, когато те постигаха ужасяващия си краен ефект да се ударят в човешко тяло. Група жени бяха докарали до горния край на стената огромен казан с врящо масло. Те надигнаха казана от едната страна и маслото се изля като цвърчащ златен водопад. Франкските воини, попаднали отдолу, запищяха, когато врящото масло се изля върху доспехите им, мина през цепнатините за вратовете и ръцете и ги свари отвътре като истински раци. После жените бяха пометени от цял рояк стрели и ордата на франките отново настъпи неудържимо с бойни викове навътре към града. Сега единствените останали защитници на вътрешните стени бяха малка група турски наемници. Тъмните им и бързи стрели затъмниха небето и зловещото свистене на полета им заглуши всякакви думи. Кръстоносците падаха покосени редица след редица, търкулваха се от конете, заприличали на таралежи от попадналите на място турски стрели. Но после вълната от подлудели франки стигна до редиците на турците. Дребни и леко въоръжени, каквито си бяха, те не можеха да устоят на едрите, космати, небръснати европейци с тяхното тежко въоръжение. Чуваше се чупене на кокали и трошене на черепи и накрая, подлуделите от кръвта франки пробиха редиците на турците и се втурнаха по градските улици.
Мак също тичаше натам, веднага след войниците, повлякъл Маргарита след себе си. Най-накрая забеляза Хенри Дандоло. Старецът стоеше сам, хванал в ръце огромен меч. Той го размахваше тъй диво, че всички наоколо му трябваше да отстъпят назад.
— Заведете ме при тях! — крещеше Дандоло. — Заведете ме при тези гърци!
Мак се втурна напред и като се гмурна под свистящия меч, хвана Дандоло за ръката и каза:
— Хенри! Аз съм, Фауст! Нека аз те заведа!
— А, пратеникът на Зелената брада! — каза Дандоло. — Добре, само ме обърни по посока на врага и ме бутни леко да тръгна.
— Добре — каза Мак и обърна Дандоло с лице към градските стени. И през това време сръчно смъкна от рамото му копринената торбичка, от която бе видял да се подава края на иконата на Свети Базил.
— Пожелавам ви успех, господарю! — извика той след него, а Хенри Дандоло размаха меча си в отговор и се втурна напред в битката, един предшественик на Дон Кихот, ако той изобщо е съществувал някога.