— Оправям се и с тях — каза Мак.
— Ами афганистански?
— Не съм съвсем сигурен — запъна се Мак. — Как звучи?
Марко изкриви уста по точно определен начин и произнесе:
— Ето как звучи едно изречение на афганистански език.
— Да — каза Мак. — Това го разбирам.
— Превъзходно — зарадва се Марко. — Принцеса Ирене говори само афганистански, понеже така и не научи монголски. И няма с кого да си говори.
— Освен с вас, предполагам?
— Единственото изречение, което съм научил досега е: „Ето как звучи едно изречение на афганистански.“ Нали разбирате — нямам време да го уча.
— Не е лошо.
— Това, което искам от вас — обясни Марко — е да отидете при принцесата и да си говорите с нея. За нея ще е такова удоволствие да може да говори отново на родния си език. Мисля, че ще прояви интерес към обичаите в Офир.
— Не бих й губил времето с подобни тривиалности — отвърна Мак. — Офир е съвсем като всяко друго място на света. Но ако си мислите, че моите брътвежи ще я поразвеселят, то можете да разчитате на мен. Веднага отивам при нея.
Мак тръгна и мислено се поздрави за това колко бързо бе проникнал във вътрешните кръгове на монголския двор.
ГЛАВА IV
Мак Имаше късмет, че бе получил точни указания как да стигне дотам, защото дворецът на Хан Кублай бе построен във формата на лабиринт. Мак вървеше по дълги, блестящи коридори, чиито краища се губеха някъде в безкрайността, нагоре по смълчани площадки, потънали в отразена слънчева светлина и надолу по бляскави стълбища. Тук всички шумове заглъхваха. Тук-там от тавана висяха клетки с птици. По коридорите се мотаха котки, кучета и оцелоти. От време на време Мак долавяше звука на тънки пищялки, които свиреха под басовия акомпанимент на барабани. На два пъти наскочи на коридорни продавачи с гърненца в ръце, които предлагаха напълно безплатно говеждо на шиш и монголски енчилади от името на хана за гости, които огладняваха ужасно, докато търсят коридора, който води до покоите им.
В тази вътрешна част на двореца нямаше прозорци, но от време на време пътникът преминаваше покрай някоя диорама със сцени от природата — брезови дървета с горски катерици, лениви реки с палави видри, джунгли и маймуни. Благодарение на тях, той би трябвало да не се чувства лишен от връзка с живата природа, та дори и тя да е само символична и въображаема. Тук-там в абсолютно правилното разпределение на коридорите се появяваше пролука и открито пространство, като площадче, понякога съвсем малко, колкото парче земя с издигнато теке, а понякога биваха по-големи — половин акър земя, а понякога и цял акър.
Стана така, че Мак, след като премина от един вътрешен двор в друг и от коридор в коридор, стигна до голям, облицован вътрешен площад, на който много въоръжени войници нравеха упражнения. Те бяха напълно въоръжени с мечове, щитове и пики. Имаше бойни инструктори с ленти на главите, които им показваха упражнения с оръжията и каланетика, които се сториха извънредно уморителни за Мак. Той си проправи път през редиците на потните мъже, защото пътят му към покоите на принцесата продължаваше от другата страна.
Той премина през едно многоцветно обкръжение, защото войниците носеха униформи на различни армии и националности и всички говореха различни езици. В този претъпкан двор се говореха поне двайсет езика и Мак ги разбираше всичките, благодарение на езиковата дарба, която му бе дала магията на Мефистофел. Мак не им обърна никакво внимание, защото нещата, които могат да си кажат група войници по време на каланетика, не са много интересни. Но внезапно чу името на Марко Поло и се заслуша внимателно.
Думите долетяха от двама войни, крито се фехтуваха. Те имаха бради и бяха облечени в кожа, украсена с бронзови отливки, а косите им бяха напомадени и вчесани по финикийски. Единият каза:
— И какво ми каза за тоя Марко Поло?
Другият отвърна:
— Не трябва да говорим за него на такова публично място.
— Не се тревожи — отвърна партньорът му. — Никой тук, с изключение на нас двамата, не говори хайфски диалект на средносирийски.
Това наистина беше един съвсем забутан език, но Мак, благодарение на универсалността на мефистофеловата магия, разбираше всичко до последния гърлен звук. Той спря, уж за да си нагласи ботуша, и чу:
— Казвах ти, че е време заговорът ни да достигне точката си на действия. Ние с теб сме избрани да сме стражи в банкетната зала довечера. Точно тогава ще го направим.
— Та значи ще го убиваме, а?
— Според съобщението, пристигнало с пощенския гълъб малко по-рано. Управителят на Финикия иска точно това. Трябва да го сторим сега, преди да е напуснал Пекин и да е подписал други търговски договори^пренебрегващи нашия град Тайр.