— Вие злоупотребявате с положението си — каза Илит на Мак. — Не сте изпратен през времето и пространството да съблазнявате девойки с вашия, получен от сатаната, талант за езици. Вие трябва да работите сериозно по поставените ви във връзка със състезанието задачи, а не да се занасяте с този и оня като пубертетче. Възнамерявам да внеса оплакване срещу вас в Управителния съвет по отношение на поведението ви. А междувременно ще взема мерки да не можете да повторите осъдителното си държание.
— Момиче, слушай, не си разбрала добре — каза Мак и се приготви да обясни какво се е случило до най-малката подробност. Но на Илит хич не й се слушаха лъжите на този не лош на вид русокос прелъстител, обладаващ магически талант към езиците.
Илит каза:
— Ще те сложа там, където повече няма да можеш да пакостиш, докато оправя нещата с този случай. Отиваш в Огледалния затвор, момчето ми.
Мак вдигна ръце в знак на протест. Но не беше достатъчно бърз. Нищо не е по-бързо от магията на разгневена вещица. Само между две примигвания и бърз като светкавица жест на дългите си пръсти с кървавочервени нокти, Илит беше изчезнала. Или поне така изглеждаше отначало. Но когато Мак се огледа по-внимателно, видя, че всъщност е изчезнал той. Или ако не изчезнал, то поне отправен на друго място.
Намираше се в малка стая с огледала. Огледала имаше на стените, на пода и на тавана. Те като че ли бяха повече, отколкото стените можеха да поберат. И образуваха отразителни живачни тунели и пропасти, един истински бароков топографски модел от огледала. Той виждаше свои отражения и отражения на отраженията си в стотици огледала и от стотици различни ъгли. Обърна се и видя как се обръща в хиляди повърхности. Направи колеблива крачка напред и се блъсна в огледало. Отдръпна се като опарен и хилядите му подобия сториха същото, освен няколко, които не се бяха блъснали в нищо. На Мак се стори страшно зловещ фактът, че някои от отраженията не правеха точно онова, което правеше той или пък другите му отражения. Едно от тези непокорни изображения седеше в кресло и четеше книга; то вдигна глава и намигна на Мак. А друго като че ли седеше на някакъв речен бряг и ловеше риба. Изобщо не вдигна поглед. А имаше дори едно, което седеше обратно на стол, с протегнати напред крака, и му се хилеше право в лицето. Поне Мак си помисли, че става дума именно за неговото лице. Внезапно вече не беше така сигурен какво точно имаше на предната част на главата си.
Отново тръгна, с протегнати ръце, като се опитваше да напипа огледалните повърхности, с надеждата да намери път през огледалния лабиринт. Някои негови изображения правеха същото. Но поне едно от тях седеше на маса и ядеше печено говеждо и йоркширски пудинг. А друго от изображенията му беше заспало на огромно пухено легло, друго седеше на малък хълм и си пускаше хвърчило. Когато погледнеше към тези изображения, повечето вдигаха поглед, кимваха му и се усмихваха, въпреки че някои не му обръщаха никакво внимание. И пак се заемаха с работата си.
Мак не можеше да повярва на очите си. Един глас вътре в него каза: „Полудявам!“ Втори се обади: „Чудя се дали не са оставили нещо за четене тук?“ Мак осъзна, че не може да направи нищо и затова затвори очи и се помъчи да си мисли за приятни неща.