— А би могъл ида ми потърсиш една картина от Ботичели, ако не успееш да измислиш нищо друго.
— Това ще бъде ли добро дело?
Мефистофел се поколеба. Щеше да си изпати здраво, ако някой научеше за това. Но той знаеше едно място на западната стена на главната зала в двореца си, където можеше да я окачи. Другите архидяволи щяха да умрат от завист, като я видят.
— О, да — каза той. — Дами намериш картина от Ботичели не би било никак зле.
— Проблемът е — каза Мак — че не съм в състояние да разпозная картина от Ботичели от друга на Дюрер. Те са ми тъмна Гърция. Всъщност разбирам много повече от Гърция, отколкото от картини.
— Е, това не е честно — каза Мефистофел. — Сигурен съм, че никой няма да възрази, ако пооправя малко знанията ти в областта на изкуството. Може да ти трябва, за да успееш да изпълниш задачата си.
Той махна с ръка. И коленете на Мак внезапно се подгънаха от засипалия го само за миг огромен товар от знания по сравнително изкуство от елнистичния период чак до съвременните представители на различните течения.
— Да ти донеса картина от Ботичели? Това ли искаш да направя?
— Не е моя работа да ти казвам какво да правиш — каза Мефистофел. — Просто ти давам малко начална информация, за да придобиеш известна представа за условията. — Той се поколеба за миг, но добави:
— Но разбира се, ако по време на изпълнението на задачата си, попаднеш случайно на някоя картина от Ботичели, ще бъда щастлив да я купя от теб на добра цена.
— А ако случайно не попадна на такава картина — попита Мак — какво ще трябва да направя?
— Не мога да ти кажа. Скъпи ми Фауст, в тази игра не съществува лесен избор. Не става въпрос само да откриеш „най-добрия“ мотив за действие, според някакъв предварително определен критерий. В това не става дума за морал или поуки. Това са само празни приказки. Просто ти се дава възможност на теб, един обикновен смъртен, да вземеш решение, което обикновено е отредено за небесните същества. И ние искаме да видим как би се справил един човек с подобна задача.
— Добре — каза Мак колебливо. — Но все пак не съм сигурен, че го разбирам.
— Скъпи приятелю, това е нещо като викторина.
— Моля?
— О, забравих. То пък те още не са били измислени по твое време. Значи, представи си един човек, който стои пред публика и трябва да отговаря на разни въпроси за пари и да му плащат за всеки верен отговор. А сега, за десет хиляди луидора… Ти се намираш на Кладата на суетата във Флоренция през 1497 година. Пред теб има огромна клада. И върху нея се хвърлят разни предмети на човешката суета. И сред тях се намира безценна картина от Ботичели. В твоя власт е да я спасиш. Какво ще направиш?
— Имам една идея — каза Мак. — И значи, ако ти я харесаш, аз получавам парите?
— Долу-горе за това става дума — отвърна Мефистофел. — И така, да продължим. После ти даваме, е добре, подобна ситуация. Намираш се в палата на Лоренцо ди Медичи. Той е велик и ужасен тиран, но също така и велик, вдъхновен почитател на изкуствата. Той е на смъртния си одър. Ето. Вземи това. — И той подаде на Мак едно малко стъклено флаконче със зелена течност. — И ти държиш в ръката си лек, който ще му дари още десет години живот. Ще му го дадеш ли или не?
— Охо — каза Мак. — Ще трябва да си помисля по този въпрос. Можеш ли да ми кажеш още нещо?
— Съжалявам, но само това мога да ти подскажа. Същността на всичко това се състои в бързината. Ние проверяваме бързината на мисълта и на реакциите ти, които, ако се замислиш по-сериозно, ще разбереш, че дори не си подозирал, че имаш. Отивай там, доктор Фауст, и направи нещо за човешката раса! Готов ли си?
— Май, че да — каза Мак. — Ами къде е Маргарита?
— Изпратих я по-рано да те посрещне във Флоренция. Каза, че искала да отиде по магазините, докато има още време.
ГЛАВА II
Междувременно, в друга част на вселената, над западната част на Долен пъкъл, се спускаше влажна, мрачна нощ. Отчаяно грачеха големи черни птици, отлитайки неизвестно къде. Мръсните улици бяха мокри, боклукджийските казани — препълнени, а от сградите със заковани прозорци от двете страни се дочуваха угнетяващи викове. Там в постоянно робство живееха наскоро освободените от Кръговете на ада души. Единственото приятно място беше клуб „Айкър“ на Калпавите в средата на карето. Вътре в клуба беше оживено, приятно и шик — добрата страна на ада.
В едно от страничните сепарета в клуб „Айкър“ седеше Аззи Елбуб. Тази вечер той имаше среща с Ета Глбер, млада дама, избрана за Мис Подлизурка на 1122 година в нейната вещича група и за награда бе получила среща с прогрес-трегер, придвижващ се нагоре към върхушката млад привлекателен дявол. Тя малко се бе изненадала, когато видя Аззи, защото не бе подготвена за риж дявол с лисиче лице, но бързо свикна, благодарение на приспособимостта, с която си бе спечелила и титлата. Аззи бе подготвил този план още преди няколко години, безпогрешен начин за уреждане на срещи с момичета от Земята.