Мак го поведе през селото, към другия му край, покрай изоставените конюшни, градското отходно място и хармана, докато най-накрая не излязоха при затънтения междуселски път през гората.
— Какво е това? — попита Друе.
— Това е задният път през Сен Менеулд — отговори Мак.
— Но скъпи ми господине, по този път не минава никой.
Мак беше съвсем наясно по този въпрос. Но той знаеше още, че точно в този момент голямата жълта каляска с краля и кралицата би трябвало да минава по главния път през Сен Менеулд. И като отведете Друе до този малко използван път, той се надяваше да отклони и най-малката възможност Друе да се приближи близо да краля, камо ли да го разпознае.
— Господине, но това е лудост — каза Друе. — Оттук не минава никой!
— Обикновено не — каза Мак. — Но тихо! Чувате ли тропот на копита, като че ли някой препуска отдалеч насам?
Друе се ослуша и Мак — заедно с него. Странно — как работи въображението на човека. Застанал в тишината, сред която не се долавяше друг звук освен шумоленето на вятъра преминаващ през нежните клонки на кестените и дъбовете над главите им, той бе готов да се закълне, че дочува далечен тропот на копита. Но, разбира се, това беше само въображение.
— Да, чувам — каза развълнувано Друе.
— Естествено, че чуваш — Мак се поздрави за хитрия план.
Но прекалено рано, както се оказа, защото звукът се усили, придружен от издайническо скърцане, което можеше да бъде единствено от ресорите на кралската каляска, които протестираха при всяко тръсване в дълбоко набраздения, изоран от колела на каруци, страничен път.
Дребните листенца блестяха на смътната лунна светлина. Друе гледаше като омагьосан, а звукът се усилваше непрекъснато. После се показа и самите карета, проблясваща на светлината. Тя се приближи към тях, но сега се движеше много бавно, заради завоите по пътя. Друе хвърли един поглед вътре, когато преминаваше край тях и се стресна от ужасно изумление при гледката вътре.
— Ваше Величество! — възкликна той.
— Какви ги дрънкаш? — измърмори Мак под сурдинка.
Каретата вече бе отминала.
— Видя ли го? — попита Друе. — Беше Крал Луи, ясно като бял ден. Помня, че го видях веднъж на кралската церемония в чест на пощенците от цяла Франция миналата година. И кралицата беше там!
— Сигурно е бил някой друг — каза Мак. — Днес много хора във Франция приличат на тях двамата.
— Казвам ти, че бяха те! — извика Друе. — Благодаря ти, гражданино, че ме доведе на този малко използван път. Трябва да се върна в селото и да дам тревога!
Той се обърна и тръгна. Мак не знаеше, какво точно се е случило, но знаеше, че този обрат на събитията се нуждае от незабавни действия. В джоба си той носеше торбичка с пясък — нещо, без което не тръгваше нито един опитен побойник. Друе се беше обърнал с гръб и Мак измъкна торбичката за връвта и я завъртя, като удари Друе по тила. Селянинът се свлече безшумно на покритата с мъх земя.
Само няколко мига по-късно се появи самотен конник с развяна зад гърба му алена мантия. Беше Мефистофел, който приличаше на Дявол от Ада, откъдето и да го погледнеш, качен на високия си черен кон с огнени очи.
— Видя ли как мина кралската карета? — извика той.
— Видях — отвърна Мак. — Те какво правеха тук?
— Отклоних ги — обясни гордо Мефистофел. — Отклоних ги от главния път напълно, така че да не ги види Друе. Нали обещах да ти помогна.
— Само обърка всичко още повече — възрази Мак. — Казах ти, че ще се оправя сам.
— Само се опитвах да помогна — разсърди се Мефистофел и изчезна с коня.
Мак се обърна към изпадналия в несвяст Друе. Изглежда щеше да остане така още известно време. Мак довлече тялото в шубраците и го покри с папратови клони. После се върна бързо при Маргарита и конете. Все още имаше една последна възможност да спаси кралското семейство. Мостът при Варен! И ако Друе останеше известно време така в безсъзнание в гората, той щеше да успее да остави моста отворен и да им помогне да избягат в Белгия!
ГЛАВА XI
Бледата светлина на лъжовната зора разкри пред очите му високите каменни къщи и тесни улици на Варен. Тук-там по ъглите на улиците стояха облегнати на своите мускети сънливи войници от Народната гвардия, застанали на стража над заспалата нация. И в този миг ранната утринна тишина бе разбита на парчета от чаткането на конски копита, което отекваше в стените на каменните къщи.
Мак премина в галоп през града и излезе при моста над река Ер. Мостът беше малък, с каменна основа, подпрян с огромни дървени трупи, отсечени в намиращите се наблизо Ардени. А долу река Ер течеше бавно и хрисимо по дългия си път към морето.