— Кой е той?
Фауст го погледна отвисоко.
— Просто един от най-великите магьосници на света — ето кой. Но се е появил дълго след твоето време.
— Но моето време е и твое. Ти откъде знаеш за него тогава?
— О, виж — каза Фауст. — Аз самият съм велик магьосник, най-великият, който е живял някога и е съвсем естествено да познавам важните личности от моята професия, които ще се появят след мен. Живи, мъртви или още неродени, ние магьосниците държим връзка един с друг.
— И защо си, повикал този Сен Жермен?
— Мисля, че няма да избързам, ако ти кажа — подсмихна се Фауст. — Подготвили сме малка изненада.
— Изненада ли? Но състезанието свърши.
— Състезанието наистина свърши, макар че би било интересно да се види какво ще отсъди Ананке за твоите нескопосни, неуки опити да повлияеш на историята. Но въпреки, че това е краят, последната дума още не е казана. Или казано съвсем точно, скъпи ми Мак, Фауст още не си е казал тежката дума.
— Фауст ли? Имаш предвид себе си?
— Разбира се, че себе си! Та нали аз съм Фауст?
— Да, в известен смисъл. Но аз също съм Фауст. Фауст хвърли към Мак дълъг, твърд поглед, после отметна глава назад и се изсмя.
— Ти, Фауст? Скъпи ми приятелю, ти си такава противоположност на фаустовския идеал, едно отвратително същество, долно, подло и вярно на господарите си, измамно към приятелите си, вулгарно, неуко по отношение на историята, философията, политиката, химията, оптиката, алхимията, етиката, и преди всичко на царицата на всички науки — магията. — Фауст се усмихна жестоко. — Виж, Мак, ти може и да си стъпил в кожата на Фауст за известно време, както дете обува обувките на възрастен човек, и дори да си направил една-две крачки. Но сега, за щастие, комедийното ти явяване на сцената на човешката история свърши. Приятелю, в теб няма нищо от Фауст, нито пък някакво лично интересно качество. Ти си един от най-малките общи знаменатели на човечеството и ние повече нямаме нужда от теб.
— О, така ли било? — мозъкът на Мак закипя от несвързани ядни забележки, но когато проговори, въздухът пред него бе празен, защото само с едно единствено сложно движение Фауст изчезна от погледа му.
— Да можех и аз да направя така — каза си Мак на глас, останал отново сам в чакалнята на Лимбо, а гневът изтичаше от него на талази и на мястото му се настаняваше самосъжалението. Той пак каза:
— Не е честно да ме изправят срещу такива известни личности, да не говорим за духовете, които могат да изчезват и да се появяват, когато си поискат, само с едно намигване, а аз, обикновеният земен човек, трябва да трамбовам пеша, да правя усилия да се добирам навсякъде сам.
— Що за самосъжалителни излияния дочуват ушите ми? — попита един плътен саркастичен глас зад гърба му.
Мак се обърна като ужилен, защото си мислеше, че е съвсем сам. Насреща му стоеше Одисей, висок и великолепен, прекрасен в прясно изгладената си туника. През раменете му бе наметнато наметало с многобройни гънки, така обичани от скулпторите. Одисей имаше толкова благородно лице, че спокойно можеше да накара един по-обикновен човек, като Мак например, с простоватите си черти и чипия си луничав нос, да се почувства грозен като маймуна. Одисей се извисяваше доста над Мак, кожата му беше загоряла, а под кожата на добре оформените му ръце като риби се стрелкаха мускули.
— Здравей, Одисей — каза Мак. — Какво правиш тук?
— Тръгнал съм за голямото събиране да чуя присъдата на Ананке, а може и да кажа някоя и друга думичка. А ти?
— Чакам Мефистофел да дойде да ми даде наградата, която ми обеща.
Одисей сви рамене.
— Мислиш ли, че е разумно да я вземеш? Лично аз не бих взел нито обол от тия днешни дяволи. Мъчат се да те поробят, като те направят зависим от тях. Но всекиму своето. Сбогом, Мак.
И с тези думи Одисей освободи една магия за пътуване от торбата си и изчезна от погледа му.
— Тия стари гърци все си мислят, че са голяма работа — изтърси раздразнено Мак, когато Одисей си отиде. — Всички ония стари богове работят за тях и те затова успяват да свършат толкова много. А тия стари богове и класически герои здраво се държат едни за други. Докато някой такъв като мене, съвременен човек, може да се надява единствено на собствения си ум, който да го преведе през трудностите на живота и само двата си слаби крака да го заведат там, където иска да отиде. Но някои пътувания са прекалено трудни за слабите човешки крака.
— Така ли мислиш? — изрече един глас зад гърба му.
Мак се зачуди дали във вселената не съществува някакъв специален механизъм, благодарение на който всички успяваха да се материализират зад гърба му. Той се обърна и видя Ронир, джуджето, току-що изпълзяло от една дупка в пода, която бе пробило с лопатата си.