— Разбира се, че мисля така — заяви Мак. — Всички около мен се оправят с помощта на магии. Само произнасят една дума и се оказват там, накъдето са се запътили. А аз трябва да вървя, а дори не зная накъде отивам.
— Лоша работа наистина — в гласа на Ронир се долавяше явен сарказъм. — А ти какво си мислиш, че правя аз, нещастнико?
— Ти ли? Не съм се замислил. А ти как се оправяш?
— Джуджетата пътуват както едно време. Пеш. Те обаче не вървят просто ей така. Първо прокопават тунели до мястото, където искат да отидат и после вървят. Мислиш, че е лесно да се копаят тунели ли?
— Сигурно не е — каза Мак. Той се замисли за момент. — Сигурно понякога попадате на скали?
— Почвите, през които копаем, са съставени повече от скали, отколкото от пръст — обясни Ронир. — Ние, джуджетата, сме особено весели, когато трябва да копаем само през пръст. Скалите и големите камъни наистина са много неприятни, но най-лошо е когато трябва да копаем под някое блато. Трябва да подпираме тунелите с греди, а това означава, че трябва да режем греди и да ги влачим до мястото, където ще ни потрябват. А гредите не идват в готов вид, трябва да се секат, а горите обикновено са разположени далеч от местата, които трябва да се подпират. Понякога използваме дръгливи дребни понита да ни помагат, но повечето време използваме само мускулите си и опъваме яко.
— Сигурно не ви е много добре.
— Пак сбърка — мъдро каза Ронир. — Ние, джуджетата, се чувстваме наистина много добре. Не забравяй, че не сме хора. Ние сме вид свръхестествени същества, въпреки че не си придаваме важност. Бихме могли да си поискаме някакви по-специални способности от великите сили. Но не сме такива. Ние сме едничката, ама напълно единствена раса в целия космос, която не моли никого за нищо.
— А не ви ли интересува кой ще спечели състезанието между Светлината и Мрака?
— Ни най-малко. Изходът няма да ни повлия по никакъв начин. Стига Добро и Злото да ни оставят на мира. Джуджетата не знаят нищо по-добро от копаенето, нито пък нещо по-лошо. Съдбата ни е очертана от рождението ни, та чак до смъртта: копаем, докато паднем, а когато не копаем, обикаляме из тунелите да търсим скъпоценни камъни, а в останалото време ходим по джамборета. Не чакаме да дойдат добрите духове и да свършат работата вместо нас.
— Е, май че трябва да се засрамя от самия себе си — каза Мак, който се чувстваше доста смутен. — Но какво очакваш да направя?
— Кажи ми, ако бъркам — започна Ронир, — но не е ли вярно, че тези духове и полубогове, а и самият Фауст, се борят за господство над света за следващите хиляда години?
— Аз поне така разбрах — отвърна Мак.
— Добре. И ти какво смяташ да направиш по този въпрос?
— Аз ли? Мене лично ли имаш предвид?
— Нали за теб говорим — потвърди Ронир.
— Ами… Май че, нищо. Нищо не мога да направя. А дори и да можех, не виждам защо.
— Защото те говорят за твоята съдба, глупако — каза Ронир. — Ти не искаш ли да имаш право на глас?
— Разбира се, че имам! Но кой съм аз, че да кажа на хората как искам да ме управляват?
— А кой тогава има право да говори от името на човечеството? Фауст ли?
Мак поклати глава.
— Фауст си мисли, че е Господин Вездесъщ, но всъщност той е само един магьосник фукльо, който знае някой и друг хитър номер. Тези хора не са като нас. Познавам някои от номерата им, но когато ми заговорят за висшите аспекти на алхимията, направо подлудявам.
— И съвсем основателно — каза Ронир. — Това е само въздух. На този свят съществува единствено копаенето. Но това, разбира се, се отнася за нас, джуджетата. А що се отнася до вас, защо оставяте такъв досадник като Фауст да определя как ще бъдете управлявани?
Мак го гледаше изумено:
— Но какво бих могъл да направя?
— Ами например — каза Ронир — би могъл да се ядосаш.
— Но аз не съм ядосан на никого — сви рамене Мак. Но в мига, в който го изрече, усети, че вътре в него се надига един дълго подтискан гняв. Отначало си помисли, че само се преструва, така както се бе преструвал за много други нещо в живота си и си каза, че, ако се успокои, гневът ще отмине. Но гневът му не отминаваше, а нарастваше и се разпростираше из цялата му глава, докато усети, че черен гняв изпълва очните му ябълки, изпълва вените на врата му и заплашва да избликне през върха на главата му.
— Е, по дяволите, не е честно! — избухна той най-сетне. — Никой няма право да решава съдбата обикновените хора, освен самите обикновени хора. От доста дълго оставяме духовете и така наречените „велики“ хора, като Фауст, да определят съдбините ни вместо нас. Сега е моментът да се направи нещо.