— Съгласна съм.
Трейси наблюдаваше как той пристъпи към някаква маса зад него, върху която имаше цял оръжеен арсенал, избра един пистолет и го донесе на щанда.
— Умеете ли да си служите с него?
— Ами… дърпам спусъка.
Той се усмихна.
— Искате ли да ви покажа как се зарежда?
Тъкмо се канеше да откаже, понеже нямала намерение да си служи с него, а само да сплаши някого си, когато осъзна колко глупаво е всичко това, затова отвърна.
— Да, моля ви.
Трейси видя как пъхна патроните в пълнителя.
— Благодаря ви. — Отвори чантичката си и отброи исканата сума.
— Необходимо ми е вашето име и адреса, за полицейска справка.
Не й беше минавало и това през ума. Заплашването на Джо Романо с пистолет представляваше криминално дело. Но нали той е криминален тип, а не аз?
Зелената козирка против слънце придаваше бледожълтеникав оттенък на очите на наблюдаващия я човек.
— Име?
— Смит. Джоан Смит.
Той си отбеляза нещо върху една карта.
— Адрес?
— Даумън роуд. Тридесет — двадесет Даумън роуд.
Без да вдига поглед, той каза:
— Даумън роуд тридесет — двадесет не съществува. Този адрес би се намирал точно по средата на реката. Нека го направим петдесет — двадесет.
Той постави разписката пред нея.
Тя се подписа с името ДЖОАН СМИТ.
— Това ли е всичко?
— Да.
Той пъхна внимателно револвера през клетката. Трейси го погледна, после го взе, постави го в чантата си и излезе с бързи крачки от магазина.
— Хей, лейди — извика след нея продавачът. — Не забравяйте, че пистолетът е зареден!
Площад Джаксън се намира в сърцето на френския квартал, над който като благословия се извисява катедралата Сейнт Луис. Прекрасни стари домове и имения около площада стоят скрити от оживения транспорт с високи живи плетища и стройни магнолии. Джо Романо живееше в една от тези къщи.
Трейси изчака да се стъмни и тръгна. Шествието се беше придвижило към Чартърс стрийт и Трейси чуваше далечното ехо от бъркотията, която я беше помела малко преди това.
Тя се спря в тъмното и заоглежда къщата, пистолетът натежаваше в чантата й. Нейният план беше много прост. Щеше да поговори с Джо Романо и да го помоли да измие срама от челото на майка й. Откажеше ли, щеше да го заплаши с пистолета и да го принуди да направи писмено признание. После щеше да предаде признанието на лейтенант Милър, който пък щеше да арестува Романо, и по този начин доброто име на майка й щеше да бъде спасено. Ужасно й се искаше Чарлс да е с нея, но най-добре беше да го направи сама. Чарлс трябваше да стои настрани. Щеше да му разкаже подробно всичко, когато изпълнеше плана си и Романо попаднеше зад решетките, където му беше мястото. Приближи някакъв пешеходец. Трейси го изчака да отмине и улицата да опустее.
Тя отиде до къщата и натисна звънеца. Никакъв отговор. Може би е на някой от онези балове, давани по време на Сирната неделя. Но аз мога и да почакам, помисли си Трейси. Ще чакам, докато се върне у дома.
Неочаквано лампата на терасата светна, входната врата се отвори и на прага се появи мъж. Видът му изненада Трейси. Беше си представяла някакъв злокобен на вид криминален престъпник, на когото злото е изписано върху лицето. Вместо това тя се изправи лице в лице с привлекателен и красив мъж, който много лесно и погрешка можеше да бъде взет за университетски професор. Гласът му прозвуча тихо и дружелюбно.
— Здравейте. С какво мога да ви услужа?
— Вие ли сте Джоузеф Романо? — гласът й трепереше.
— Да. Какво мога да направя за вас?
Имаше непринудени и приятни обноски. Не е за учудване, че и майка ми се е подвела от този човек, помисли си Трейси.
— Бих… бих желала да поговоря с вас, мистър Романо.
Той огледа за миг фигурата й.
— С удоволствие. Влезте, моля.
Трейси влезе във всекидневната, изпълнена с красиви, полирани стари мебели. Джоузеф Романо си живееше добре. С парите на мама, помисли си с горчивина Трейси.
— Току-що се канех да си направя коктейл. Какво желаете да пиете?
— Нищо.
Той я изгледа с любопитство.
— Защо желаете да ме видите, госпожице?…
— Трейси Уитни. Аз съм дъщерята на Дорис Уитни.
Той я изгледа озадачено за миг, после върху лицето му се изписа бързо израз, сякаш си спомни за нещо.
— О, да. Чух за вашата майка. Твърде неприятен случай.
Твърде неприятен случай! Причини смъртта на майка ми, а сега единствената му забележка беше: твърде неприятен случай!
— Мистър Романо, областният прокурор е убеден, че майка ми е измамница. Знаете, че това не е вярно. Искам да ми помогнете да заличим това петно от името й.