Насядалите наоколо други изпълнители се включиха в jaleo-то с пляскане на ръце, придружаващо изпълнението на фламенкото, и ритмичното припляскване с длани се сля в едно цяло с мелодията и танца, а помещението се разтресе от кънтенето на zapateado-то, хипнотичното потропване с половин стъпало, ток и цяло стъпало, изграждащо безкрайни вариации на тонални и ритмични усещания.
Телата на танцьорите се раздалечаваха и приближаваха с нарастващо и влудяващо желание, докато накрая се сляха в безумна и пламенна любов, без обаче да се докосват, те стигнаха до необуздана и страстна кулминация, която подлуди публиката. Когато светлините угаснаха, а след малко отново се запалиха, тълпата шумно ги аплодира, а Трейси закрещя заедно с останалите. Тя се смути, защото изпита сексуално желание. Страхуваше се да погледне Джеф в очите. Въздухът между тях вибрираше от напрежение. Трейси сведе очи към масата, видя силните му, загорели от слънцето ръце и почти почувства как те милват тялото й бавно, после все по-бързо и по-бързо и настоятелно. Тя пъхна бързо ръцете в скута си, за да не се види, че се разтрепераха.
Почти не говориха по обратния път до хотела. На вратата на своята стая Трейси се обърна към Джеф и каза:
— Наистина беше…
Устните на Джеф се сляха с нейните, ръцете й го прегърнаха и тя го притисна силно към себе си.
— Трейси…?
На устата й бе думата „да“, но тя успя да използва и последната частица от волята си, за да каже:
— Наистина беше дълъг ден, Джеф. Вече умирам за сън.
— О!
— Струва ми се, че утре ще остана цял ден в стаята си и ще си почивам.
— Много добра идея. Вероятно и аз ще направя същото — отговори той с монотонен глас.
Никой не повярва на другия.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
В 10.00 часа на следващата сутрин Трейси се нареди на дългата опашка на входа на музея „Прадо“. Когато вратите се отвориха, униформен пазач задейства въртящата се преграда на входа, пропускаща посетителите по един.
Трейси си купи билет и се придвижи заедно с тълпата, влизаща през голямата ротонда. Даниел Купър и детектив Перейра се движеха близко зад нея и вълнението на Купър започна да нараства. Той бе сигурен, че Трейси Уитни не идваше тук като обикновен посетител. Какъвто и план да имаше, той започваше да се изпълнява.
Трейси преминаваше от зала в зала и вървеше бавно през салоните с платна на Рубенс, Тициан, Тинторето, Бош и картините на Доменикос Теотокопулис, станал известен като Ел Греко. Произведенията на Гоя се излагаха в специална галерия отдолу, намираща се на приземния етаж.
Трейси забеляза, че на всеки вход стои по един униформен пазач, а до лакътя му има червен алармен бутон. Тя разбираше, че в момента, в който се задействаше алармената инсталация, всички входове и изходи на музея моментално се затваряха и не съществуваше никаква възможност за бягство.
Трейси седна на пейката в средата на Залата на музите, изпълнена с произведения на фламандски майстори от осемнадесети век, и зашари с поглед по пода. Тя забеляза от двете страни на входа две кръгли приспособления. Това бяха инфрачервените лъчи, които се включваха нощем. В други музеи, които бе посещавала, пазачите дремеха отегчени и почти не обръщаха внимание на потока разбъбрили се туристи, но тук пазачите изглеждаха бдителни. Произведения на изкуството биваха обезобразявани от фанатици из музеите в цял свят и „Прадо“ взимаше мерки това да не се случва тук.
Из различните зали художници бяха разположили своите стативи и полагаха големи усилия да прерисуват картините на майсторите. Музеят им позволяваше това, но Трейси забеляза, че пазачите наблюдават много внимателно тези художници.
Когато Трейси разгледа залите на главния етаж, тя слезе по стълбите към приземния етаж, където се излагаха картини на Франсиско де Гоя.
Детектив Перейра се обърна към Купър:
— Тя, тя не върши нищо, само разглежда. Тя…
— Грешиш. — Купър се спусна бързо по стълбите.
Трейси остана с впечатление, че експозицията на Гоя се охранява много по-внимателно от останалите, и това действително си заслужаваше. Стена след стена бяха покрити с невероятни произведения на неподвластна на времето красота и Трейси преминаваше от платно на платно, завладяна от човешкия гений. Ето „Автопортрет“ на Гоя, на който той прилича на гръцко божество, изящно оцветения портрет на „Семейството на Карл IV“. „Облечената Маха“ и прочутата „Гола Маха“.