— О! Разочарован съм.
Ще останеш още по-разочарован, помисли си Трейси, когато научиш, че съм откраднала „Пуерто“. Тя се учудваше как самият той е смятал да открадне картината. Не че имаше вече някакво значение. Надхитрих умния Джеф Стивънс. Въпреки всичко, поради някаква необяснима причина, Трейси изпитваше някакво съжаление.
Кристиан Мачада седеше в своя кабинет, пиеше с наслада сутрешната си чашка силно черно кафе и се поздравяваше с успешното посещение на принца. С изключение на неприятния инцидент с размазаните по пода бои, всичко останало премина точно както беше замислено. Остана много доволен, че успяха да отклонят принца и неговата свита, докато почистят мръсотията. Директорът се усмихна, когато си спомни за онзи идиот, американския агент, който се опитваше да го убеди, че някой е откраднал картина от „Прадо“. Това не е можело да стане нито вчера, нито ще стане днес или утре, помисли си самодоволно той.
Секретарката му влезе в кабинета.
— Извинете, сър. Някакъв господин желае да ви види. Помоли ме да ви предам това.
Тя подаде на директора писмо. То носеше адреса на музея Кунстанхаус в Цюрих.
Писмото беше подписано от уредника на музея. Рано или късно, помисли радостно директорът, всички ми идват на посещение.
— Покани го да влезе!
Хенри Рендъл бе висок и с респектираща външност, оплешивяващ вече мъж с подчертан швейцарски акцент. Когато се ръкуваха, Мачада забеляза, че показалецът на дясната му ръка липсва.
— Много се радвам — каза Хенри Рендъл. — За първи път имам възможност да посетя Мадрид и очаквам с голямо нетърпение да разгледам вашите прочути произведения на изкуството.
— Смятам, че няма да се разочаровате, господин Рендъл — отвърна скромно Кристиан Мачада. — Моля, последвайте ме. Аз самият ще ви придружа.
Тръгнаха бавно, преминаха през ротондата с фламандските майстори, Рубенс и неговите последователи, посетиха централната галерия, изпълнена с произведения на испански майстори. Хенри Рендъл оглеждаше внимателно всяко платно. Двамата мъже разговаряха като специалисти, преценяваха различните художествени стилове, перспективата и чувството за колорит.
— А сега — съобщи директорът, — ще ви покажа гордостта на Испания. — Той поведе своя гост надолу по стълбите към галерията с творбите на Гоя.
— Същински празник за очите — възкликна поразен Рендъл. — Моля ви! Нека се спрем да погледам.
Кристиан Мачада се спря, доволен от благоговението на своя гост.
— Никога не съм виждал толкова великолепни неща — каза Рендъл. Той прекоси бавно салона, като се спираше поотделно пред всяко платно. — „Сборище на вещици“ — възкликна Рендъл. — Блестящо.
Продължиха по-нататък.
— „Автопортрет“ от Гоя. Фантастично!
Кристиан Мачада сияеше. Рендъл се спря пред „Пуерто“.
— Чудесен фалшификат — продължи нататък. Директорът го хвана за ръката.
— Какво? Какво казвате, сеньор?
— Казах, че е чудесен фалшификат.
— Грешите много — отвърна възмутено той.
— Не мисля така.
— Но наистина грешите — каза решително Мачада.
— Уверявам ви, че това е оригиналът. Разполагам с данни за произхода на картината.
Хенри Рендъл пристъпи до картината и я огледа по-внимателно.
— Тогава и данните ви са фалшификат. Тази картина е рисувана от ученика на Гоя, Еухенио Лукас и Падиля. Вие, разбира се, знаете, че Лукас е направил стотици фалшификати на Гоя.
— Естествено, че зная — отвърна рязко Мачада. — Но случаят не е такъв.
Рендъл сви рамене.
— Останете с мнението си.
Той понечи да продължи нататък.
— Лично съм купувал тази картина. Направена е спектрограма, проверка на пигмента…
— Не се съмнявам. Лукас е рисувал по времето на Гоя и е използвал същите материали. — Хенри Рендъл се наведе да огледа по-добре подписа на дъното на картината. — Много лесно можете да се уверите, стига да пожелаете. Върнете картината във вашата реставрационна и проверете подписа. — Той се подсмихна развеселен. — Егото на Лукас го е подтиквало да подписва своите картини, но портфейлът му го е принуждавал да подправя името на Гоя върху своето, като по този начин е повишавал неимоверно тяхната цена. — Рендъл погледна часовника си. — Простете. Струва ми се, че закъснявам за друга среща. Много съм ви благодарен, че споделихте съкровищата си с мен.
— Моля ви — отвърна хладно директорът.
Този мъж е абсолютен глупак, помисли си той.
— Ако мога да ви бъда от полза, отседнал съм във вила Магна. Отново ви благодаря, сеньор.
Хенри Рендъл си тръгна.