Кристиан Мачада го наблюдаваше как си отива. Как си позволява този швейцарски идиот да подмята, че тази ценна картина от Гоя била фалшификат!
Той се обърна и погледна отново картината. Прекрасна, шедьовър! Приведе се и разгледа подписа на Гоя. Напълно естествен. И въпреки всичко, можеше ли всичко това да е истина? Семенцето на съмнението го загложди. Всички знаеха, че съвременникът на Гоя, Еухенио Лукас и Падиля, беше направил стотици фалшификати на Гоя, изградил кариера чрез фалшифициране картини на майстора. Мачада бе заплатил три и половина милиона долара за „Пуерто“ от Гоя. Ако е бил измамен, щеше да му се лепне позорно черно петно, нещо, за което не смееше дори и да си помисли.
Хенри Рендъл бе казал едно разумно нещо. Наистина съществуваше прост начин за установяване идентичността на картината. Ще провери подписа, после ще телефонира на Рендъл и ще му каже по най-учтив начин, че трябва да си потърси някое по-подходящо занимание.
Директорът повика своя помощник и му нареди да пренесат „Пуерто“ в реставрационната.
Установяването на идентичността на един шедьовър е много деликатна работа, защото ако се направи небрежно, може да се унищожи нещо безценно и да се нанесе непоправима вреда. Реставраторите на „Прадо“ бяха експерти. Повечето от тях неуспели художници, те се бяха заели с реставрационна работа, за да са близо до любимото си изкуство. Започваха като чираци, учеха под ръководството на реставратори-специалисти и работеха години наред, преди да станат помощници и да им разрешат да се заемат с шедьоври, и то винаги под ръководството на по-старши специалисти.
Хуан Делгадо, завеждащ реставрационната работа в „Прадо“, постави „Пуерто“ на специална дървена поставка. Кристиан Мачада го наблюдаваше.
— Искам да проверите подписа — каза му директорът.
Делгадо не даде израз на своето удивление.
— Да, господин директор.
Той натопи малко памучно топче в изопропилов алкохол и го постави върху масата до картината. Друго памучно топче напои с петролен дестилат, служещ за неутрализиращ агент.
— Готов съм, сеньор.
— Продължавайте. Но бъдете внимателен.
Дишането на Мачада неочаквано се затрудни. Той видя как Делгадо взе първото памучно топче и докосна леко с него буквата „Г“ от подписа на Гоя. Моментално след това Делгадо взе и второто топче и неутрализира мястото, за да спре проникването на алкохола в дълбочина. Двамата мъже впериха погледи в платното. Делгадо се навъси.
— Съжалявам, но все още не мога да кажа нищо. Налага се да използвам по-силен разтворител.
— Направете го — разпореди се директорът.
Делгадо отвори друга бутилка. Той потопи внимателно ново топче памук с диметил пентон и докосна отново с него първата буква от подписа, като в същия миг го докосна и с второто памучно топче. Помещението се изпълни с острия задушлив мирис на химикала. Кристиан Мачада стоеше с вперен в картината поглед и не вярваше на онова, което виждаше. „Г“-то от името на Гоя избледня и на негово място се показа едно ясно „Л“.
Делгадо се обърна с пребледняло лице към него.
— Да… да продължавам ли? — запита той.
— Да — отвърна с дрезгав глас Мачада. — Продължете!
Бавно, буква по буква, подписът на Гоя избледня под влиянието на разтворителя и отдолу се показа подписът на Лукас. Всяка нова буква въздействаше като удар в стомаха на Мачада. Той, директорът на един от най-големите музеи в света, е бил измамен. Директорският съвет ще научи това, кралят на Испания ще го научи, светът ще го научи. Той бе унищожен.
Директорът се върна с тежки стъпки в кабинета си и телефонира на Хенри Рендъл.
Двамата мъже седнаха в кабинета на Мачада.
— Оказахте се прав — произнесе с труд директорът. — Картината е рисувана от Лукас. Когато се разчуе, ще стана за смях.
— Лукас е измамил не един специалист — утеши го Рендъл. — Неговите фалшификации обаче са мое хоби.
— Аз платих за тази картина три и половина милиона долара.
Рендъл сви рамене.
— Има ли начин да си върнете парите?
Директорът поклати отчаяно глава.
— Купих я направо от една вдовица, която твърдеше, че картината стояла в семейството на съпруга й цели три поколения. Ако дам тази жена под съд, делото ще се проточи през безброй съдилища, а това ще се отрази зле върху музея. Тогава на всичко тук ще започне да се гледа с подозрение.
Хенри Рендъл се замисли.
— Наистина, не бива да се вдига такъв шум. Защо не обясните на вашите началници какво се е случило и не се отървете тихомълком от Лукас? Може да изпратите картината на „Сотби“ и „Кристи“ и те да я продадат на търг.