Сряда, 9 юли — по обяд
В един частен кабинет, встрани от улица Матинон, Гюнтер Хартог каза:
— Трейси, разбирам как се чувстваш във връзка с онова, което се случи в Мадрид, но Джеф попадна там пръв.
— Не е вярно — поправи го тя с горчивина. — Аз попаднах там първа. Той беше последен.
— Но Джеф достави картината. „Пуерто“ сега е на път към моя клиент.
След всичките замисли и проекти Джеф Стивънс все пак успя да я надхитри. Той си седеше през цялото време, остави я да извърши цялата работа, да поеме целия риск и в последния момент се измъкна най-хладнокръвно с плячката. Как ли й се е присмивал през цялото време! Ти си нещо изключително, Трейси. Сега не можеше да понася унижението, когато си спомняше за нощта, през която отидоха да гледат танца фламенко. Божичко, как съм могла да постъпя толкова глупаво?
— Винаги съм смятала, че не съм в състояние да убия човек — каза Трейси на Гюнтер, — но сега с удоволствие бих теглила ножа на Джеф Стивънс.
— О, скъпа — отвърна й безобидно той. — Надявам се поне да не го направиш тук, понеже Джеф е на път за насам.
— Какво? — Трейси скочи на крака.
— Казах ти, че имам предложение за теб. Налага се да действаш с партньор. А според мен Джеф е единственият, който…
— По-скоро бих умряла — озъби се Трейси. — Джеф Стивънс е най-долният…
— А, моето име ли се споменава? — Той застана сияещ на вратата. — Трейси, скъпа, изглеждаш по-зашеметяваща от всеки друг път. Гюнтер, приятелю, как си?
Двамата мъже си стиснаха ръцете. Трейси стоеше, обзета от ярост.
Джеф я погледна и въздъхна.
— Положително ми се сърдиш.
— Да ти се сърдя ли! Аз… — Не успя да намери подходящата дума.
— Трейси, ако бих могъл да се изразя така, планът ти беше блестящ. Напълно съм убеден в това. Наистина блестящ. Допусна една-единствена грешка. Никога не се доверявай на швейцарец, останал без показалец на едната си ръка.
Тя пое дълбоко въздух, като се мъчеше да се овладее. После се обърна към Гюнтер:
— Ще разговаряме по-късно, Гюнтер.
— Трейси…
— Не. За каквото и да става дума, не желая да участвам. Не, ако е замесен и той.
— Би ли изслушала поне какво искам да ти кажа? — обърна се Гюнтер към нея.
— Няма смисъл. Аз…
— След три дни Де Биърс изпраща пакет с диаманти на стойност четири милиона долара от Париж за Амстердам с товарен самолет на Еър Франс. Имам клиент, който желае да купи тези диаманти.
— Защо не ги задигнеш по пътя им за летището? Твоят приятел тук е специалист по тези работи — не успя да скрие горчивината в гласа си.
Божичко, великолепна е, когато е разгневена, помисли си Джеф.
— Диамантите се охраняват много добре — обясни Гюнтер. — Ще ги задигнем по време на полета.
Трейси учудено го погледна.
— По време на полета ли? В транспортния самолет?
— Нуждаем се от дребен човек, който да може да се скрие в един от контейнерите. Когато самолетът се издигне във въздуха, единственото, което този човек трябва да направи, е да излезе от своя сандък, да отвори контейнера на Де Биърс, да вземе пакета с диамантите, да постави на негово място копие на подобен пакет, който ще бъде подготвен предварително, след което да се върне отново в своя сандък.
— И аз съм достатъчно дребна, та да се сместя в сандъка?
— Дори нещо повече, Трейси — каза Гюнтер. — Нуждаем се от умен човек със здрави нерви.
Трейси се замисли.
— Харесва ми този план, Гюнтер. Онова, което не ми харесва, е, че ще работя с него. Този човек е мошеник.
Джеф се ухили.
— А не сме ли всички ние такива, скъпа? Гюнтер ни предлага един милион долара, ако успеем да ги отмъкнем.
Трейси впери поглед в Гюнтер.
— Един милион долара?
Той кимна.
— По половин милион за всеки от вас.
— Причината, поради която това е възможно — обясни Джеф, — е, че имам връзки в товарителницата на летището. Това лице ще ни помогне да свършим работата. На него може да се вярва.
— За разлика от теб — отвърна му Трейси на място. — Довиждане, Гюнтер.
Трейси излезе от кабинета. Гюнтер я проследи с поглед.
— Наистина ти е сърдита за Мадрид, Джеф. Страхувам се, че този път няма да се съгласи.
— Грешиш — отвърна весело Джеф. — Познавам Трейси. Тя не е в състояние да откаже.
— Палетите се запечатват преди товаренето им в самолета — обясняваше Рамон Вобан.
Рамон беше млад французин с лице на старик и с черни, мъртвешки очи. Работеше като диспечер в отдела за превоз на товари към Еър Франс. Той бе ключът за успешното осъществяване на плана.
Вобан, Трейси, Джеф и Гюнтер седяха на маса до перилата на едно bateau mouche, увеселително корабче, пътуващо по Сена около Париж.