— Да, господине.
— Добре ли го видя?
— Да, господине. Целите му ръце бяха окървавени.
— А ти какво направи след това, Даниел?
— Аз… аз много се уплаших. Разбрах, че с мама се е случило нещо ужасно.
— Влезе ли в къщата?
— Да, господине.
— И какво се случи?
— Извиках: „Мамо, мамо!“ Никой не ми отговори, влязох в банята и…
На това място момчето избухна в истеричен плач и трябваше да бъде отведено от свидетелското място.
Тринадесет месеца по-късно екзекутираха Фред Зимър.
Междувременно изпратиха малкия Купър да живее при далечната им роднина от Тексас леля Мати, която той виждаше за първи път. Сурова жена и закоравяла баптистка, тя бе надъхана с яростна добродетелност и убеждение, че всички грешници ще се пекат на адския огън. Това беше дом без любов, радост и състрадание. Даниел израсна в тази атмосфера, ужасен от тайната на собствената си вина и със страха от очакващите го в ада вечни мъки. Наскоро след убийството на майка си Даниел започна да изпитва затруднения със зрението си. Лекарите ги определиха като психосоматични.
— Детето потиска нещо, което не желае да вижда — поясниха лекарите.
Стъклата на очилата му ставаха все по-дебели.
На седемнадесетгодишна възраст Даниел избяга завинаги от леля Мати и Тексас. Отиде на автостоп до Ню Йорк, където Международната организация за защита на застраховките го нае за куриер. След три години го повишиха в детектив. Превърна се в най-добрия им служител. Той никога не настояваше за повишение на заплатата, нито пък искаше по-добри жилищни условия. Не обръщаше внимание на тези неща. Той беше божията ръка, негов бич, наказващ грешниците.
Даниел Купър излезе от ваната и се приготви за лягане. Утре, мислеше той, утре ще бъде денят на разплатата с проститутката.
Искаше му се и майка му да е тук, за да види всичко със собствените си очи.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Амстердам
Петък, 22 август — 8.00 часа сутринта
Даниел Купър и двамата детективи, определени да дежурят в подслушвателния пункт, чуха разговора на Трейси и Джеф на закуска.
— Сладка кифличка, Джеф? Кафе?
— Не, благодаря.
Това е последната им закуска, помисли си Даниел Купър.
— Знаеш ли от какво се вълнувам? От нашето пътуване с шлепа.
— Това е голям ден, а ти се вълнуваш от пътуването с шлепа. Защо?
— Защото ще бъдем само двамата. Смяташ ли, че съм се побъркала?
— Напълно. Но ти си моето побъркано момиче.
— Целуни ме.
Шум от целувка.
Трябва да е по-неспокойна, помисли си Купър. Иска ми се да е неспокойна.
— Странно, но изпитвам съжаление, че си тръгваме оттук, Джеф.
— Погледни на това по друг начин, Трейси. Натрупахме много опит.
— Прав си — засмя се Трейси.
Стана 9.00 часът, а разговорът продължаваше. Купър се замисли. Трябва вече да се приготвят. Трябва да обсъдят последните си намерения. Ами Монти? Къде ще се срещнат с него.
— Скъпа, ще се погрижиш ли за портиера преди напускането на хотела? Аз ще бъда много зает.
— Разбира се. Той се държа великолепно. Защо си нямаме портиери в Щатите?
— Защото ми се струва, че това е европейски обичай. Знаеш ли историята на портиерите?
— Не.
— През 1627 година във Франция крал Хю построил затвор в Париж и назначил за негов управител един благородник. Той му дал титла comte des cierges или консиерж, което означавало „граф на свещите“. Заплащали му две лири и пепелта от кралската камина. По-късно всеки, който се грижел за затвор или замък, бивал наричан „консиерж“. Накрая към тях включили и портиерите на хотели.
Какво говорят, по дяволите, учуди се Купър. Стана девет и половина. Време е да тръгват.
Гласът на Трейси:
— Не ми казвай откъде си научил всичко това, положително си ходил с някоя красива портиерка.
Непознат женски глас:
— Goede morgen, mevrouw, mijnheer.
Гласът на Джеф:
— Няма красиви портиерки.
Учуден женски глас:
— lk begrijp het niet.
Гласът на Трейси:
— Обзалагам се, че ти ще намериш и такива.
— Какво става долу, по дяволите? — запита Купър.
Детективите объркано се спогледаха.
— Не зная. Камериерката вика управителя по телефона. Влязла е да почиства, но казва, че не разбира нищо… чува гласове, но не вижда хора.
— Какво?
Купър скочи на крака и полетя надолу по стълбите. Миг след това той и двамата детективи нахълтаха в апартамента на Трейси. Освен обърканата камериерка вътре нямаше никой. На масичката пред кушетката се въртеше магнетофон.