Когато зашеметеният пазач успя най-сетне да се изправи, олюляващ се на крака, той си проби с усилие път през бъркотията, стигна до пиедестала, спря и се опули. Просто не вярваше на очите си.
Диамантът „Лукулан“ беше изчезнал.
Бременната дама и електротехникът също.
Трейси свали маскировката си в кабинката на една обществена тоалетна в Устерпарк, на доста голямо разстояние от завода. Стиснала увития в кафява хартия пакет, тя се упъти към една от пейките на парка. Всичко наоколо беше спокойно. Тя си помисли за човешката тълпа, която лазеше по пода и се биеше за нищо неструващите циркони, и силно се засмя. Забеляза как приближава Джеф, облечен в тъмносив костюм; брадата и мустаците вече ги нямаше. Трейси скочи на крака. Джеф отиде при нея и се усмихна.
— Обичам те — каза той. Джеф извади диаманта „Лукулан“ от джоба на сакото си и го подаде на Трейси. — Връчи го на своя приятел, скъпа. Ще се видим по-късно.
Трейси видя как Джеф си тръгна. Очите й блестяха. Двамата принадлежаха един на друг. Те щяха да се качат на отделни самолети и щяха да се срещнат в Бразилия. След това щяха да останат заедно до края на живота си.
Трейси се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, после разопакова пакета, който носеше. Вътре имаше малка клетка със сив гълъб. Когато гълъбът пристигна чрез „Ъмерикън Експрес Офис“ преди три дни, Трейси го отнесе в апартамента си, пусна другия гълъб през прозореца и видя как отлетя тежко. Трейси извади от чантата си малка велурена торбичка и постави в нея диаманта. После измъкна гълъба от клетката и завърза внимателно торбичката на едното краче на птицата.
— Добро момиче си ти, Марго! Хайде, занеси го у дома.
— Стойте! Какво правите?
Сърцето на Трейси подскочи.
— Какво… какво се е случило?
Полицаят бе вперил гневен поглед в клетката.
— Добре знаете какво се е случило. Едно е да храните тези гълъби, но е противозаконно да ги залавяте и да ги държите в клетки. А сега, пуснете птицата, ако не искате да ви арестувам.
Трейси преглътна и пое дълбоко дъх.
— Добре, щом казвате така.
Тя разтвори ръце и хвърли птицата във въздуха. Върху лицето й се разля прелестна усмивка, като видя как гълъбът се издига все по-високо и по-високо във въздуха. Птицата описа един кръг, след което пое курс към Лондон, отстоящ 230 мили на запад. Пощенският гълъб лети средно с четиридесет мили в час, й беше обяснил Гюнтер, така че Марго щеше да пристигне след около шест часа.
— И повече да не постъпвате така!
— Няма — обеща сериозно Трейси. — Никога вече.
Късно същия следобед Трейси пристигна на летище „Схипол“ и се насочи към изхода, от който щеше да се качи на самолета за Бразилия. Даниел Купър стоеше в един ъгъл и я наблюдаваше с горчив поглед в очите. Трейси Уитни бе откраднала диаманта „Лукулан“. Купър го разбра в момента, в който чу рапорта. Това беше нейният стил — смел, бликащ от въображение. Въпреки това нищо не можеше да се направи. Инспектор Ван Дурен беше показал снимките на Трейси и Джеф на пазача в музея. „Nee. Никога не съм ги виждал. Крадецът имаше брада и мустаци, бузите и носа му бяха много по-месести, а жената с диамантите беше бременна и тъмнокоса.“
Нямаше никаква следа и от диаманта. Джеф и Трейси лично, както и багажът им, най-щателно бяха проверени.
— Диамантът е все още в Амстердам — кълнеше се инспектор Ван Дурен на Купър. — Ние ще го открием.
Не, нищо няма да откриете, мислеше си разгневен Купър. Тя си беше послужила с гълъби. Диамантът е бил изнесен от страната от пощенски гълъб.
Купър наблюдаваше безпомощен как Трейси преминава през аерогарата. Тя бе единственият човек, който някога го беше побеждавал. Заради нея той щеше да отиде в ада.
Когато Трейси достигна изхода за качване в самолета, тя се подвоуми за миг, после се обърна и погледна Купър право в очите.
Тя знаеше, че той я преследва из цяла Европа като дух на отмъщението. В него имаше нещо странно, възбуждащо страх и в същото време трогателно. Необяснимо защо Трейси изпита съжаление към него. Тя му кимна едва забележимо за сбогом, обърна се и влезе в самолета.
Даниел Купър докосна заявлението за подаване на оставка в джоба си.
Трейси седна на място 4В до пътеката в първа класа на луксозния „Пан Ъмерикън 747“. Вълнуваше се. След няколко часа щеше да пристигне при Джеф. Щяха да се оженят в Бразилия. Край на глупостите, мислеше си Трейси, те вече няма да ми липсват. Убедена съм в това. Животът ще бъде достатъчно вълнуващ, когато стана госпожа Джеф Стивънс.