— Къде сте родена, скъпа? — запита госпожа Станхоуп.
— В Луизиана. Баща ми беше механик. — Не се налагаше да казва всичко това, но не успя да се въздържи. Да вървят по дяволите тези хора. Тя се гордееше с баща си.
— Механик?
— Да. Създаде малко производствено предприятие в Ню Орлиънс и успя да го развие в доста голяма компания в неговата област. Когато баща ми умря преди пет години, с компанията се зае мама.
— Какво… произвежда тази компания?
— Изпускателни тръби и други автомобилни части.
Господин и госпожа Станхоуп се спогледаха и промълвиха едновременно:
— Разбирам.
Тонът им накара Трейси да застане нащрек. Докога ли ще изпитвам приятни чувства към тях, помисли си Трейси. Тя се взря в двете, станали й вече несимпатични лица и за свой ужас се разбърбори по възможно най-глупавия начин.
— Майка ми наистина ще ви хареса. Красива е, интелигентна и очарователна. Родена е на юг. Много е дребна, почти колкото вас, госпожо Станхоуп… — Думите на Трейси се проточиха и потънаха в потискащата тишина. После тя се изхили глуповато и смехът й заглъхна под втренчения поглед на госпожа Станхоуп.
Тишината бе нарушена от безизразния глас на господин Станхоуп.
— Чарлс ни каза, че сте бременна.
Защо е трябвало да им казва и това! Явно те не одобряваха нищо. Сякаш синът им нямаше нищо общо с това, което се беше случило. Трейси се чувстваше опозорена. Сега вече зная какво трябваше да облека, помисли си тя, червена дреха, символа на греха.
— Просто не мога да разбера как в този ден… — започна госпожа Станхоуп, но не успя да довърши, защото точно в този момент в библиотеката влезе Чарлс. За първи път в живота си Трейси се зарадва така много при вида на друг човек.
— Е — запита Чарлс със сияещ поглед. — Как се чувствате?
Трейси стана и се хвърли в обятията му.
— Прекрасно, скъпи. — Тя го притисна до себе си, а в главата й се въртеше мисълта: Слава богу, че Чарлс не е като родителите си. И никога няма да стане като тях. Те са тесногръди и противни особи.
Зад тях се чу дискретно покашляне и икономът застана с поднос напитки в ръце. Всичко ще се уреди, каза си Трейси. Този филм ще бъде с щастлив край.
Вечерята преминаваше чудесно, но Трейси не можеше да хапне нищо от прекалена възбуда. После разговаряха много обективно и учтиво за банковото дело, за политиката и за тревожното състояние, в което се намираше светът. Всъщност, никой не заяви гласно: „Вие хванахте сина ни в капан и ще му нахлузите брачния хомот!“ Справедливо е, помисли си Трейси, да се тревожат за сина си. Един ден Чарлс ще наследи фирмата, затова е нужно да има подходяща съпруга. И Трейси си даде обещание: Чарлс наистина ще има такава съпруга!
Чарлс я хвана за ръката, като мачкаше салфетката под масата, усмихна се и леко й намигна. Сърцето на Трейси затуптя силно от радостно вълнение.
— С Трейси предпочитаме скромна сватба — каза Чарлс, — а след това…
— Дума да не става — прекъсна го госпожа Станхоуп. — Нашето семейство никога не е правило скромни сватби, Чарлс. Десетки са приятелите, които ще пожелаят да присъстват на сватбата ти. — Тя огледа Трейси и прецени състоянието на фигурата й. — Може би трябва да се погрижим сватбените покани да бъдат незабавно изпратени. — После сякаш се замисли за нещо друго. — Стига, разбира се, вие да сте съгласни с гова.
— Да. Да, разбира се. — Сватба щеше да има. Защо тогава ме гложди съмнение?
Госпожа Станхоуп продължи:
— Някои от гостите ще пристигнат от чужбина. Ще взема мерки да бъдат настанени тук, в къщата.
— Решихте ли къде ще прекарате медения си месец? — попита господин Станхоуп.
Чарлс се усмихна.
— Това е тайна, татко — и стисна ръката на Трейси.
— Колко ще трае меденият ви месец? — заинтересува се госпожа Станхоуп.
— Около четиридесет години — отвърна Чарлс.
Трейси изпита чувство на благоговение към него при тези му думи.
След вечеря се оттеглиха в библиотеката да пият бренди и Трейси огледа великолепната стая, цялата облицована в дъбово дърво и с лавици с наредени по тях книги в кожени подвързии; спря се пред две картини на Карот, една малка от Копли и една от Ренолдс. За нея не би имало особено значение, ако Чарлс изобщо нямаше пари, но дълбоко в себе си признаваше, че този начин на живот щеше да е много приятен.