Наближаваше полунощ, когато Чарлс я закара в малкия и апартамент до парка Феъмаунт.
— Трейси, надявам се вечерта да не е била много мъчителна за теб. Мама и татко понякога се държат малко високомерно.
— Ни най-малко, те са много мили хора — излъга Трейси.
Тя се чувстваше крайно уморена от преживяното напрежение през тази вечер, но когато стигнаха до вратата на нейния апартамент, каза:
— Ще влезеш ли, Чарлс? — Изпитваше нужда да я притисне в обятията си. Искаше й се да каже: „Обичам те, скъпа. В този свят никой не може да ни раздели!“
— Съжалявам, но тази вечер не мога. Утре ме чака тежка сутрин — отвърна той.
Трейси успя да прикрие разочарованието си.
— Да, скъпи, напълно те разбирам.
— Ще ти се обадя утре. — Той я целуна набързо и тя го видя как си тръгва надолу по коридора.
Апартаментът гореше, оглушителният звън на противопожарната алармена инсталация пронизваше рязко тишината. Замаяна от съня, Трейси се надигна рязко в леглото и се опита да подуши откъде идва пушекът в тъмната стая. Звънът продължаваше и тя постепенно осъзна, че това беше телефонът. Часовникът до леглото й показваше 2.30 след полунощ. В началото й мина паническата мисъл, че нещо се е случило с Чарлс. Тя грабна телефонната слушалка.
— Ало?
Далечен мъжки глас запита:
— Трейси Уитни?
Обхвана я съмнение. Дали не е някакво гадно телефонно обаждане…
— Кой е на телефона?
— Лейтенант Милър от полицейското управление в Ню Орлиънс. Трейси Уитни ли е?
— Да. — Сърцето й заудря лудо в гърдите.
— Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина.
Ръката й стисна здраво слушалката.
— Отнася се за майка ви.
— Да не би… да не би да й се е случило нещо?
— Тя е мъртва, госпожице Уитни.
— Не!
Тя просто изкрещя. Какъв отвратителен телефонен разговор! Някой луд се опитва да ме сплаши. Нищо не се е случило с мама. Майка й беше жива. Обичам те много, много, Трейси!
— Неприятно ми е, че ви го съобщавам по този начин — каза гласът.
Значи е истина. Какъв кошмар! Не можа да отрони и дума. Сякаш умът и езикът й се парализираха.
Гласът на лейтенанта продължаваше да звучи в слушалката.
— Ало?… Госпожице Уитни? Ало?…
— Пристигам с първия самолет.
Тя седна в малката кухня на своя апартамент и потъна в мисли за майка си. Не бе възможно да е мъртва. Винаги е била толкова енергична, толкова жива. Отношенията им бяха толкова близки и нежни. Още от малка Трейси обичаше да споделя всичките свои затруднения с майка си, да се съветва за училище, за момчетата, а по-късно и за мъжете. След смъртта на баща й редица хора искаха да купят компанията му и предприеха какви ли не ходове. Предложиха доста пари на Дорис Уитни, с които можеше да преживее сносно остатъка от живота си, но тя най-упорито отказваше да продава. „Баща ти създаде сам тази компания. Сърце не ми дама сега да захвърля целия му тежък труд.“ И бизнесът процъфтяваше в ръцете й.
О, мамо, помисли си Трейси. Толкова много те обичам. Сега вече никога няма да видиш внучета, и се разплака.
Направи си чаша кафе и докато го чакаше да изстине, остана на тъмно. Искаше й се да се обади на Чарлс и да му разкаже за случилото се, да го почувства на своя страна. Погледна часовника в кухнята. Показваше 3.30 след полунощ. Не искаше да го събужда; щеше да му телефонира от Ню Орлиънс. Дали това нямаше да се отрази на сватбените им планове, но веднага изпита вина при тази мисъл. Как можеше да мисли за себе си в подобен момент? Лейтенант Милър й беше казал: „Като пристигнете, вземете такси и елате веднага в полицейското управление.“ Защо пък в полицейското управление? Защо? Какво се беше случило?
Трейси чувстваше, че се задушава в претъпканото летище на Ню Орлиънс, където чакаше куфара си, заобиколена от блъскащи се и нетърпеливи пътници. Опита се да се доближи до багажната лента, но никой не я допускаше до нея. Възбудата й непрестанно нарастваше от ужаса, който й предстоеше да изпита след малко. Непрестанно си втълпяваше, че всичко ще се окаже някаква грешка, но в главата й продължаваха да кънтят думите: „Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина… Тя е мъртва, госпожице Уитни… Неприятно ми в, че ви го съобщавам по този начин.“
Когато най-сетне прибра куфара си, Трейси взе такси и повтори дадения й от лейтенанта адрес:
— Саут броуд стрийт 715, моля!
Шофьорът й се ухили в огледалото за обратно гледане.
— Във Фузвил, а?
Трейси замълча. Не й се говореше. В ума й бушуваше същинска буря.
Таксито се носеше към Лейк Поршартрен козуей.
— За голямото представление ли идвате, госпожице? — опита се отново да я разприказва шофьорът.