За съжаление с тези думи нямам предвид, че аз се гърча под него, облечена в изкусително оскъдно облекло, а че, останала без дъх, съм навряла лице в чакъла, докато той ми крещи да направя още петдесет лицеви опори.
— Добре, Шарлот, защо не вземем на спринт последните сто метра, а?
Повярвайте ми, имам доста причини защо да не го направим, но Ричард вече е дръпнал пред мен стремително с цялото си великолепие на високото си метър и деветдесет и изтъкано от мускули тяло и пред себе си виждам само стегнатия му в черни къси шорти задник. Надигам се и тръгвам след отдалечаващата се гъвкава фигура, като не мога да откъсна поглед от здравите му прасци.
— Хайде, не се отпускай. Напълни дробовете. Повдигни коленете. Давай, давай, давай!
Кълна се, Ричард има най-големите мускули на прасците, които съм виждала. Очевидно, докато е бил в армията, е тичал стотици километри с екипировка на гърба си, по-тежка от мен самата. Което винаги ми се е струвало утешителна мисъл — просто ей така, в случай че някой ден колабирам и се наложи той да ме занесе вкъщи. Или нещо подобно.
Най-накрая го настигам пред апартамента си.
— Ще се видим следващата сряда — все още тичащ на място, Ричард ме пляска по гърба и аз почти залитам.
— Да, сряда, по същото време — отвръщам бодро с широка усмивка и отварям външната врата.
— Не забравяй да разгряваш тези мускули — провиква се той, събира ръцете си зад гърба си и без усилие опъва лактите почти на нивото на раменете си.
— Няма — усмихвам му се за последно, преди да вляза вътре. Затварям вратата и се строполявам незабавно на пода.
Правя това три пъти седмично. Когато бях по-млада, не ми пукаше въобще, но сега съм по-мъдра и знам, че е важно да се поддържам във форма. Макар че точно в този момент „във форма“ не са точно думите, с които бих описала как се чувствам. Бих избрала нещо малко по-различно. Като „изтощена“ или „в агония“.
С лееща се по лицето ми пот лежа просната на пода и се чувствам напълно изпразнена от съдържание, като очертана с тебешир човешка фигура на сцената на местопрестъпление. Мисля само как да задържа дъха си да не излезе завинаги от тялото ми.
Разбира се, в някои сутрини предпочитам да си остана в леглото и да се излежавам, но също така ми харесва и да си влизам в дънките. Освен това, както казва Ричард, упражненията са от съществено значение, за да бъде здраво сърцето. Поставям ръка на мястото, където би трябвало да се намира моето. Там е. Бие толкова силно, сякаш ще избухне всеки момент.
Не че ще стане. Все пак сърцата не избухват просто така, нали?
Поглеждам към пулсомера си. Господи, доста удари в минута, не е ли така? Усещам лек пристъп на безпокойство. И наистина оставам без дъх.
Сещам се за сцени от медицинските сериали, в които човекът припада и хубавият доктор вика „Дръпнете се!“, грабва дефибрилатора и пуска два силни електрошока в гърдите му.
Притеснението ми нараства. О, господи, нали няма да получа сърдечен удар? И то на рождения ден на татко! Вече съм ужасена. Ако умра, той никога повече няма да може да го празнува. Вместо да се забавлява с приятелите си в кръчмата, ще трябва да плаче на гроба ми, тъгувайки за загубата на единствената си дъщеря.
Шарлот, стига! Стегни се! Не ставай смешна. Трябва да имаш сърцебиене, това е идеята. Току-що тренира. А тренировката е нещо добро за тебе. Надигам се от килима и за момент се поглеждам в огледалото. Лицето ми е покрито с яркочервени петна, очите ми са кървясали, а косата ми се е сплъстила на главата като потен шлем.
Ох!
Добре, както и да е, не мога да стоя тук цял ден — трябва да се приготвя за работа. Автоматично поглеждам към часовника на масата в хола, за да видя колко е часът. Имам много часовници. Ванеса винаги ми се подиграва и нарича апартамента ми „Швейцария“, но въпреки това колкото и да се старая, все закъснявам. Това е, защото графикът ми е настина много запълнен. Нямам време просто да се „отпусна“, както тя обича да казва.
Събличам потния си екип по пътя към банята и влизам под душа. Ванеса не е права, не може да казва, че никога не си почивам. Разбира се, че го правя. Винаги, когато имам прозорец между ангажиментите си, вмъквам в графика си нещо за релаксация. Проблемът е, че май никога нямам такива прозорци…
Добре. Грим? Перфектен и все пак „естествен“. Тук.
Коса? Права, но закачливо извита в краищата. Тук.
Външен вид? Заставам пред огледалото на гардероба си в цял ръст и оглеждам внимателно черната си права пола и леко набраната си блуза. Трябва да изглеждам професионално и все пак непретенциозно. Всекидневно, но ефектно. Готино и едновременно — как беше точно думата? — изискано. Обувките? Ммм, оставям тези, които съм избрала първоначално, и вземам друг чифт, също дизайнерски, разбира се. Тук.