— Ах, пак се разкисна, Снежко. Като на пролетно слънце — обърна се към него дългунът и се опита да се засмее.
Нещо бодна Капитана и той за миг се почувствува отпаднал. Остър земен спомен, близък, просто вчерашен нахлу в представите му и го завладя. Капитана напрегна волята си, за да се овладее и се върне в сложната обстановка, която той бе задължен да направлява към хубав край.
— Не разбирам — реши да му помогне Щурмана, — защо не спазвате десетото условие от правилника за космическите пътешествия?
— Пътешествия! — не изтрая дългунът. — Да бяхте казали дезертьорства, най-малко, по-точно е.
Щурмана нищо не отговори, само си помисли, че тези думи не могат да бъдат на един хлапак.
— Ясно — проговори Капитана. — Версията отпада. Ще трябва да свалим картите. — Той пое широко дъх, като че се задушаваше, и продължи: — Вие навярно сте нарушили още една точка от правилника, прочели сте бордовия дневник… Ясно, няма какво да крием вече. Жалко, напразно изразходвахме концентрата за заличаване на паметта.
Капитана не беше искрен. Той си мислеше по-скоро за провала на основния му план — тези деца да израснат на планетата и продължат човешкия род без основния недъг на своите родители, на техните родители, прародители и така нататък — мисълта за войната. Те не трябваше да знаят истинската причина за принудителното „посещение“ на тази изоставена и запустяла планета. Трябваше да изличат от паметта си думата ВОЙНА. Капитана замълча, потърси думи да продължи, но не намираше най-подходящите.
"Странно — мислеше разбъркано той. — Какво са разбрали? В дневника бях писал: „Видях последното ято птици да изчезва пред очите ми като мастилени точки под попивателна. После… помислих си за бебето на съседката, което може би в този момент се раждаше… През визатора видях как за част от секундата изгоря тревата на полигона, отстоящ на петстотин километра и всичко наоколо се превърна в кафяв облак. Странно, не почувствувах страх. Не знам защо си представих една картина от моето детство на село: беше същата свежа утрин. Събуди ме дъхът на скосената наблизо трева. Станах тихо, отидох в нивата и набрах млечни мамули. Накладох огън и ги зарових в жарта. Те пукаха, миришеше на препечено брашно. Не съм сантиментален, но тогава почувствувах нещо много радостно и вълнуващо, което с нищо не можех да сравня. Това беше много живо усещане: чувствувах се силен, сит, доволен, богат, мъдър — чувствувах се човек, извън каноните на писаните правилници, учебници, омофилми и така нататък земни средства за въздействие.
Изрових от пепелта мамулите и ги овъргалях между дланите си. Тяхната топлина се вля в жилите ми. Отхапах и замлясках звучно. Баба стоеше до мене и ме гледаше. Усмивката й беше малко тъжна. Не знам, бабите много обичат депата и тази обич е малко тъжна, струва ми се… Тя ми каза, че вечер се палел огън и се печели мамули, а не сутрин. Тогава те са сладки като приказките. В същия миг ми хрумна, че животът на моята баба е привечер, а моят — утро. Не й го казах…
Мисълта ми беше за това дребно и незначително човешко изживяване. Интересно беше, че сетне за двайсет и пет години космически пътешествия, рискове, приключения имах впечатления за няколко човешки живота, а аз си припомних незначителната картина на онази утрин, в която запалих един малък огън, опекох мамули и се събудих с мириса им из цялото поле…“
„Не знам какво още бях писал“ — продължи да мисли Капитана.
Никой не нарушаваше тишината на тази планета. Само морето говореше нещо на брега.
Бях писал още, че почувствувах далечните ядрени тътнежи като земетръс и тогава от запад изгря едно друго слънце. Страшно беше с две слънца.
Инстинктът ми за съхранение подсказа: нашият космодром е пълен с деца, дошли са на тренировка. (Всяка неделя идваха „бъдещите космонавти“, както обичаха да ги назовават журналистите, идваха и тренираха всички манипулации, необходими за едно космическо пътешествие.) Подчиних се на тази мисъл и отплавах с тях, с петдесет деца, петдесет спасени човешки живота… Не са малко.
— Какво да ви кажа — проговори най-сетне Капитана. — Нашата планета вече е бездна…
— Защо бездна? — изтръпна дългунът.
Капитана разроши с пръстите на едната си ръка перчема му, после го прегърна. Не каза нищо. Децата видяха едно изкривено до болка лице да се мъчи да изглежда капитанско и от този миг те се почувствуваха мъже. Разбраха: от тяхната земя бяха останали двайсет бъдещи мъже и още приблизително толкова бъдещи жени… И нищо, че те знаят истината, нищо, че са запомнили думата ВОЙНА, те щяха да продължат човешкия живот по-мъдро. Тази пуста планета след време ще стане прекрасна градина, красива и вълшебна като в приказките. Тогава на нея ще живеят милиони хора, всеки ден ще се раждат хиляди розови бебета, децата ще се люлеят на дървени кончета и ще се чудят защо този технически прогрес е запазил толкова века дървените кончета; всяка година зрелостници ще напускат училищата и ще правят незапомнени абитуриентски балове…