— Лада. Лада Юриевна.
Дима се усмихна.
— Интересно име имате. Рядко се среща.
— Да, името ми не се среща често. А ти се казваш Дима. С какво се занимаваш? Нали нямаш нищо против, че любопитствам?
Той сви рамене.
— Работя в един автосервиз, монтьор съм.
— Харесва ли ти тази работа?
— Харесва ми. От дете обичам машините. Ако жигулито ви се повреди, елате при мен, ще го направя да върви като по часовник.
— Май че бог е милостив, засега върви добре.
— Нова ли е?
— Да.
— Ваша или на мъжа ви?
— Моя е.
— Аз също си сглобих една кола, половин година се мотах с нея, ама си струваше усилието: Добър си е автомобилът. — Той изведнъж замлъкна, а сетне попита: — Сигурно това ви звучи смешно?
— Защо да ми звучи смешно? — учудих се аз.
— Е, не съм сляп, нали виждам това-онова: палтото ви е от лисици, имате собствено жигули, само пръстенът ви струва повече от моята кола. Мъжът ви бизнесмен ли е?
— Мъжът ми е актьор, играе в театъра. Имам богат баща.
— Ясно. А вие с какво се занимавате?
— Работя в едно музикално училище, уча дечицата.
— Да свирят на пиано ли ги учите?
— Да.
— Ръцете ви са красиви.
— Ръцете ми ли? — усмихнах се аз.
— За другото да не говорим. Нямам думи. Без майтап.
— Благодаря. Приятно ми е да го чуя. Слушай, а ти обичаш ли сладки неща? Имам шоколад.
— Обичам — усмихна се той.
Разделихме шоколада на две. Аз бързо изядох своето парче, Дима отчупи малко от своята половина и ми подаде останалата част, а този негов жест ми се стори трогателен и мил.
— Докато бях в казармата, кой знае защо страшно ми се ядяха сладки неща — каза той, а аз го попитах къде е бил войник и разговорът ни потръгна от само себе си, сякаш с него се познавахме открай време. И дори изпитах известна досада, когато БМВ-то се появи пред нас.
— Ето го и Вова с вашата приятелка. — От тона на Дима пролича, че приятелчето му можеше и да не бърза чак толкова.
Вова излезе от колата, извади тубата от багажника и дойде при нас.
— Дима — каза Вова, подхилвайки се, — Лада ще те закара, съгласен ли си? Аз тука… абе ще се прибереш сам, нали?
— Ще се прибера сам — отвърна Дима. — Лада, имаш ли фуния?
— Имам, в багажника е. — Подадох му ключовете. БМВ-то замина заедно с Вова и Таня и аз също запалих мотора. — Къде живееш? — попитах Дима.
Той ме погледна в очите.
— А вие много ли бързате?
— Не бързам. Искаш ли да се поразходим с колата?
— Искам.
— Тогава ти седни зад волана, защото, когато говоря, карам разсеяно.
Дима шофираше майсторски и изобщо беше същинско удоволствие да го наблюдава човек. Ние се разхождахме из вечерния град и си бъбрехме, докато аз не казах през смях:
— Дима, бензинът ни отново ще свърши.
— Разбрах — отвърна той.
Оставихме колата в един обществен гараж, тръгнахме си с такси и се сбогувахме пред моя вход. Дима си замина, аз се прибрах вкъщи, преоблякох се, сложих чайника на печката и зачаках Валера. В главата ми се въртяха приятни мисли и настроението ми беше прекрасно, което означаваше, че тази вечер Таня ненапразно ме бе измъкнала от къщи.
На сутринта станахме късно, защото в петък обикновено бях на работа втора смяна, а репетицията на мъжа ми започваше в дванадесет часа, така че можехме да си отспим. Приготвях закуска, скучаех и прехвърлях наум какво бих могла да си поискам. След като си поумувах малко на тази тема, ми се прииска да имам нова кола. Значи трябваше да поговоря с мъжа си.
— Валера — казах аз, — на колата ми й става нещо. Не пали.
— Така ли? — Мъжът ми не разбираше нищо от коли, имаше си една „Лада“, на нея вечно й се трошеше нещо, а той се ядосваше и не обичаше да говори за автомобили. — Сигурно има проблем със стартера, трябва да го видят.
В този момент на вратата се позвъни.
— Какво става тук, по дяволите! — каза Валера. — Един ден не можем да минем без гости. — И отиде да отвори. Ала гласът му моментално се промени. — Аркадий Викторович! — изчурулика радостно той. — Влизай. Къде се изгуби? Вчера си говорихме за теб.
— Ох, Валера, тази работа ще ме довърши. Защо ли ми трябваше да се захващам с този бизнес, да пукне дано. Вие как сте?
— Добре сме, влизай. Лада е в кухнята. Лада, виж кой е дошъл!