Замислих се за миг и за всеки случай строших още една чиния на пода. Не изпитвах никаква жал към съдовете.
— Чакай малко — зачурулика отново Аркаша. — Работата е много изгодна, само си помисли, ние няма да сме пряко забъркани. А да знаеш колко много пари са това…
— Аркаша — казах страховито аз, — престани. Предчувствам, че ако се обвържеш с чеченците, ще гушнеш букетчето.
Аркаша въздъхна. Той сляпо вярваше на моите предчувствия. Преди пет години някакви хора се свързаха с него с предложение за някакъв страхотен бизнес, на мен обаче то не ми хареса. Карахме се с него два дни, Аркаша се отказа, а сетне крещя като обезумял и бесня, че заради мен е изпуснал милиони. Но скоро след това въпросните момчета отидоха зад решетките с присъда от осем години строг тъмничен затвор, а шишкото сложи тихомълком ръка на техния бизнес, моли ме за прошка, целува ми ръка и оттогава не смееше да пренебрегва съветите ми. Аркаша още веднъж въздъхна изразително:
— Добре де, щом не бива, значи не бива. А какво ще правим с онзи дълг, наистина ли ще трябва да го връщаме?
— Как ли пък не! Ще минат и без него.
— Заплашиха ме.
— Изпрати им Лома. Той и без това по цял ден не си мърда задника. Съвсем се е измързеливил този нерез, само знае да вдига полите на момичетата. За какво му плащаш?
— И това е вярно. Нека се потруди малко. — Аркаша се успокои и отново започна да ми налита. — Ладенце, прекрасна моя. — Мляснах го по плешивото теме. Аркаша се обиди. — Ама що за жена си ти! Една нежна дума не може да чуе човек от теб. Само знаеш да викаш „дай“. Поне да ме беше съжалила.
— Че за какво да те съжалявам?
Той въздъхна:
— Остарявам вече. Кръвното ми е високо. Сърцето ме стяга.
— Не се прави на страдалец. Ще ме надживееш. Кръвното му било високо. По-малко трябва да плюскаш.
— По-малко няма накъде. Престанах изобщо да пия. Само по малко коняче сръбвам.
— Пий водка. Ще се почувстваш по-добре.
— Нека поне да те погаля малко.
— Погали ме.
— Ладенце, ще дойдеш ли утре?
— Ще дойда. Не забравяй за колата.
— Няма да забравя. Има ли скоро някакъв празник?
— Има, на двадесет и трети февруари.
— Ето, ще имаш подарък за Деня на Червената армия.
Вечерта си седях в учителската стая и подбирах репертоара за любимите си чада. В цялото училище бяха останали само около десетина души, портиерката дремеше зад тезгяха на входа, наоколо беше тихо и на мен не ми се тръгваше. В този момент се домъкна Таня. Шмугна се в учителската стая, пусна една усмивка и се втурна да ме целува.
— Е, как е Вова? — попитах я аз.
Таня се протегна, демонстрирайки прелестите си, и каза ухилено:
— Съдра ме, дяволът. Това не е мъж, а същинско бонбонче. Обаче няма какво да измъкнеш от него, пукната пара няма в джоба, има само едно скапано БМВ и една-две стотачки. Каква е тази прокоба — ако някой мъж става, значи задължително ще е беден, а ако е богат, значи или е подлец, или е импотентен. Абе общо взето нямам късмет.
— И се разделихте завинаги, така ли?
— Че как иначе. Като видя шикозния ми апартамент, челюстта му направо увисна до коленете.
— Престани да мъкнеш разни мъже в дома си. Внимавай да не те оберат.
Таня се замисли.
— Ама този младеж нямаше вид на лош човек. Макар че кой го знае. Трябва да кажа на Лома да сложи на вратата ми някаква сигнализация и изобщо да поработи малко по въпроса.
— Аха. На Лома само една сигнализация му работи — онази в панталоните.
— Така си е. Трябва да си хвана някое ченге за гадже. Да ми пази апартамента.
— Хвани си.
— По-нататък. Първо трябва да се оправя с Вова.
— За какво ти е този Вова? Нали каза, че е мизерник.
— Ами ще се омъжа за него. — Аз изсумтях, а Таня се обиди. — Че защо да не се омъжа? Той е по-млад от мен само с пет години. Ще го взема на работа при нас, ще го направя човек и знаеш ли колко хубаво ще си живеем заедно. — Таня се замисли, а сетне каза: — Ще го направя човек, ще го обуя, ще го облека, а той, негодникът, ще започне да тича подир фустите.
— Е нали още не е започнал?
— Ох, Лада, всички мъже са подлеци. А твоят как беше?
— Поразходихме се малко с колата и той ме изпрати до вкъщи.
— Не се ли изчукахте?
— Не, разбира се.