— Ама че работа. Ти си абсолютна глупачка.
— Нали вече ти казах, че почтените жени могат да имат само по един съпруг и по един любовник. Двама вече е прекалено.
— А ако нямаш съпруг, колко любовници можеш да имаш?
— Колкото си искаш.
— Слава богу, значи аз съм почтена жена. — Таня ме погледна с насмешка и попита: — Твоят Аркаша не ти ли омръзна вече?
— Омръзна ми. С удоволствие бих го зарязала тоя гадняр, ама къде мога да си намеря друг такъв? Няма да ида да се моля на Лома, я! Той отдавна ми се точи, пък и на мутрата му направо е написано: „Искаш ли да се изчукаме, сладурче?“.
— И през ум да не ти е минало да се забъркваш с Лома. Той е подла твар. Аркаша е по-сигурна партия.
— И аз мисля така.
— Ама много се задържа с него. Трябва да се поразвееш малко. Защо не си хванеш Дима? Момчето си го бива и каква усмивка само има!
Махнах с ръка.
— Искам кола. „Волга“. Аркаша обеща да ми купи.
— Ох, Лада — поклати глава Таня. — Толкова си алчна за пари, направо си патологичен случай. Все са ти малко. Сума мангизи си натрупала, за цял живот ще ти стигнат, а пък ти така си се лепнала за Аркаша, че да се чуди човек за какво ти е този дърт козел. Тегли му една майна и си хвани някой читав мъж, защото на нашата женска хубост не й остава много.
— Престани — казах аз. — Ти си имаш мъже, а пък аз си имам пари.
Изведнъж Таня се засуети.
— Ще ме закараш ли до вкъщи? Притесних се нещо. Ама наистина, да не вземат да ме ограбят? — Колкото да вехнеше и съхнеше по мъжете, Таня обичаше не по-малко от тях и вещите си.
— Ще те закарам — разсмях се аз.
В колата Таня отново започна да ми досажда:
— Ти не обичаш мъжа си, Аркаша едва го понасяш… Да беше се омъжила за някой свестен човек, та да родиш и едно дете.
— Остави ме на мира, Таня, ти си роди дете. Само дете ми липсва…
— Да бе, аз вече родих едно…
Бившият мъж на Таня беше алкохолик, детето им боледуваше от синдрома на Даун и вече дори не разпознаваше Таня, но на нея й беше мъчно за него и тя редовно го посещаваше в болницата. Когато спряхме пред нейния блок, Таня тежко въздъхна:
— Направо ме е страх да се прибера. Бива си те да разваляш настроението на хората.
— Стига де, върви, всичките ти вещи са на мястото си.
Потеглих към къщи, размишлявайки върху думите на Таня. И мъжа си отдавна вече не обичах, и Аркаша ми беше омръзнал, и направо се гърчех от жажда да трупам пари. Любовта между мен и парите започна отдавна и в началото беше несполучлива. Родителите ми живееха скромно, а аз винаги си бях мечтала за по-добър живот, но от младежка глупост направих грешка и се омъжих за актьор. И нямаше да има нищо лошо, ако само се бях омъжила, но на това отгоре взех, че се влюбих в него като мартенска котка.
Тогава бях на деветнадесет години и следвах в Педагогическия институт, а Валера, който току-що бе завършил театралната академия, пристигна в нашия град заедно със своя курс и дипломния си спектакъл „Моят скъп приятел“. Той играеше Жорж Дюруа и беше толкова добър, красив и съкрушително нахален, че направо ми секваше дъхът. След представлението се затътрих при него с цветя и се тътрих така, докато той не съзря и не осмисли простата истина, че на света няма по-хубава от мен. След месец ми се обясни в любов, а след още три месеца се оженихме. Живеехме при родителите ми и спяхме в кухнята на едностайното ни жилище. Разполагахме с неговата нищожна заплата плюс моята стипендия. И тогава ни предложиха да купим апартамент. Взехме пари назаем. Блъскахме като луди. Валера обикаляше селските клубове, вечер аз миех пода на една поликлиника и въпреки това средствата пак не ни стигаха за нищо. Купихме апартамента, но се появи нов проблем — нямахме мебели. Отново натрупахме дългове. Аз кърпех чорапи и ревях. Давах уроци на толкова много ученици, че започна да ми се повдига дори и от хубавата музика. В същото време забременях. Валера се хвана за главата.
— Лада, как ще се справим с детето? Как ще живеем само с моята заплата?
Решихме да изчакаме малко. Аз се давех в сълзи, но въпреки това постъпих в болницата. Но не това ме довърши. Веднъж на връщане от работа се качих в тролея, макар да нямах пукната копейка, а в портмонето ми да се мъдреше само моят ключ. Но бях страшно уморена, гърбът ми изтръпваше от болка и аз реших да рискувам. И в този момент като напук се появи контрольор, а в тролея имаше само десетина души. Кръвта ми нахлу в лицето, стоях ни жива, ни умряла, а до мен бе застанал един мъж — млад, горе-долу на моята възраст, елегантно облечен, на ръката си носеше пръстен, който тежеше поне петнадесет грама, а устните му презрително се кривяха. Той ме погледна, купи един билет и ми го подаде. Взех го. На спирката изхвърчах от тролея, а той слезе след мен и ми подвикна: