Не знаех какво очакваше от мен Ленчика, но под напора на бурния ми темперамент той малко поизгуби обичайната си самоувереност. Нямах представа какви гаджета беше имал, но в любовта беше изкусен колкото обущар в сладкарско майсторство. В този момент аз съвсем не на място си спомних за една от приятелките му и изпуфтях наум. Общо взето, както казваше Таня, той беше мъж за три на релси. Напразно се стараех чак толкова, защото и най-малкото усилие от моя страна беше повече от достатъчно. Казано накратко, той едва ли щеше да изцеди сълза от мен поради ранната си кончина.
От известно време Ленчика вече жално скимтеше, заврял нос във възглавницата точно до ухото ми. И точно в този момент влезе Вова. Аз се изплаших, че вратата проскърца, затова започнах да стена и дори изпищях. Вова протегна ръка, а в главата ми хрумна нелепата мисъл: „Да не вземе да пречука и мене?“.
Ленчика така и не чу нищо. Вова натисна спусъка, а аз се отдръпнах и изпсувах мръсно:
— Мамка ти… Махни го от мен!
Изсулих се на килима, като се стараех да не виждам онова, което беше останало върху възглавницата. Вова облещи очи, отвори уста и се вторачи в мен с вид на селски идиот в Ермитажа.
— Какво се блещиш? — креснах. — Донеси бидона. Изгори всичко, тук е пълно с мои отпечатъци.
С огромно закъснение осъзнах, че в къщата нямаше нищо подобно на душ. В градината имаше сауна, стига да искаш. Общо взето на Вова му дойде нанагорно. Измих се надве-натри, докато той ми поливаше, облякох се набързо и тръгнах към колата. Вова се върна в къщата, натоварен с два бидона. Сетне изскочи оттам, отвори портата, а когато аз изхвърчах стремително от двора, отново я затвори.
Таня седеше на едно пънче и без да се притеснява, си гризеше ноктите. И скокна веднага щом зърна колата.
— Какво стана?
— Изпяхме му песента.
Аз се заех с външния си вид, а Таня — с номерата. Макар къщата на Ленчика да беше отдалечена, някой много любопитен би могъл да забележи колата и затова сменихме номерата й.
Докато всяка от нас се занимаваше с нещо, се появи и Вова. Той тичаше през гората, беше силно запъхтян и изобщо изглеждаше зле. Бършеше лицето си с ръце и като че ли целият се тресеше.
— Ама че си се изплашил — ядоса се Таня, — човек може да си помисли, че ти е за пръв път.
— Ако научи някой… — започна той.
— Не викай дявола. Ленчика е покойник и забрави за него. Направи ли всичко, както ти казахме?
— Направих го.
— Добре ли се разгоря?
— Много добре.
— Само съседите да не хукнат да гасят пожара — намръщих се аз.
— Едва ли. Богаташите не са на почит сред народа. Ще чакат, докато не изгори до основи. Виж, ако вятърът духне към селото, може и да го направят, но няма никакъв вятър…
Качихме се в колата и отидохме на гробището. Тук бяха погребани родителите на Таня и точно днес беше годишнина от смъртта на майка й. Просто съвпадение. Таня се обади на Костя.
— Ленчика умря — каза тя смирено. — След няколко часа това ще стане известно в града. Разбра ли ме?
— Лома знае ли?
— Още не знае за смъртта на конкурента си. Ти ще му съобщиш, че е изгоряла вилата на Ленчика, че там има овъглен труп и че тъй като Ленчика е изчезнал, този труп вероятно е неговият. Лома прекрасно знае какво да прави в този случай. Всички опасни са ни под око. Бъди нащрек някой да не изчезне.
— Ясно. Отивам при Лома, ще бъдем в кантората… Вие къде сте?
— На гробището, днес е годишнина от смъртта на мама и Лада дойде с мен.
Костя като че ли се изненада, но нямаше време да задава въпроси.
С Таня влязохме в къщичката на пазача, приятелката ми го поздрави и му даде пари.
— При близките си ли бяхте? — попита малко угоднически подпийналият чичко. Влечението към бутилката на такова място беше оправдано.
— Да, навестихме ги — въздъхна Таня, — поседяхме малко при тях с приятелката ми, споменахме ги.
— Тези дни разчиствах наоколо… тоест гледам да има ред.
— Благодаря.
Ние се сбогувахме и закрачихме към колата.
— Лошо, хубаво, но и това е алиби. Този тиквеник за нищо на света няма да си спомни точния час…
Вова ни чакаше в колата и нервничеше, телефонът непрекъснато звънеше, но той не се решаваше да попита кой ни издирва. Издирваше ни Лома.