— Остави я на мира. Сполетя я ужасно нещастие. Утре трябва да плати вноската за апартамента, събрали парите, но в тролея й откраднали портмонето. А тя се страхува да каже на мъжа си, защото половината от парите са ги взели назаем. Ох, мозъкът ми ще се пръсне. И през ум не ми минава какво можем да направим.
Аз сграбчих главата си с ръце и се разревах още по-силно, а Аркаша притисна рамо до мен.
— Лада, не плачи, аз ще ти помогна. Ще ти дам пари.
— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, а? — занарежда Таня. — Как ще ти ги върне, какво ще каже на мъжа си?
А пък Аркашка ме галеше по коляното и много нежно ми говореше:
— Ще се разберем нещо, Лада, ще се разберем.
На другия ден той дойде при мен в училището. Цяла нощ бях чела книга в кухнята, за да имам възможно най-смачкан вид на сутринта. Излязох от учителската стая, отпуснала глава настрани и свела очи, а той ми подаде един плик.
— Ето, Лада.
Взех го с трепереща ръка и казах:
— Благодаря, Аркадий Викторович.
След една седмица той ме покани на вилата си. Отидох. Аркаша поиска доста неща срещу парите, които ми беше дал, а аз се постарах и го ощастливих, доколкото можах. Ала и много бързо му хванах цаката. Не мина и месец, а аз вече въртях Аркаша както си исках. Той беше алчен човек, но пък не можеше да устои на напора ми. Започна да се интересува от апартамента ми. По това време вече бе станало ясно, че Аркаша не можеше да диша без мен и че беше хлътнал до уши и аз му казах истината. Той поклати глава, посмя се и ме похвали:
— Хубаво е, че не лъжеш.
Аркаша бързо преуспяваше, а заедно с него — и аз. Ако нещо не ми харесваше, го заплашвах, че ще го пратя по дяволите. Отначало той се страхуваше, но сетне разбра, че обичам парите до умопомрачение и че няма къде да се дяна от него. Затова се успокои, ревнуваше ме по-скоро от приличие и колкото и да е странно, ми вярваше. Аз също свикнах с Аркаша. Макар потните му длани да ми бяха противни, все пак той беше скъпо за мен същество, с него имахме общи интереси и по своеобразен начин дори го обичах.
Но пък и Таня беше права — нашата женска хубост нямаше да е вечна, а аз очевидно се бях заседяла при Аркаша. Душата ми жадуваше нещо друго. И затова вече втори ден си мислех за Дима — не че си мечтаех за него, а просто така — няма–няма, но току си спомня за него и се усмихна.
В понеделник той ми се обади в училището. И започна объркано да говори:
— Лада Юриевна, аз съм Дима, запознахме се с вас в четвъртък, бензинът ви беше свършил.
— Дима — разсмях се аз. — Наистина ли си мислиш, че съм те забравила? Откъде се обаждаш? След час свършвам работа, искаш ли да ме посрещнеш?
— Разбира се! — А в гласа му прозвуча такава радост, че можеше да умили всеки.
Той дойде с една яркочервена кола. В живота си не бях виждала нищо подобно.
— Да не би сам да си я сглобил? — възкликнах аз.
— Сам я сглобих — дори се изчерви от неудобство Дима.
— Направо страх да те хване да се возиш с такава хубава кола. — Хвалех автомобила и Дима с разнежен поглед, а той се смущаваше и явно не знаеше какво да ме прави. Наложи ми се да му се притека на помощ.
— Дима, извинявай, ама съм гладна като вълк. Искаш ли да се отбием някъде и да хапнем нещо.
Отидохме в един ресторант, настанихме се, гледахме се един друг и разговаряхме. Бях принудена да призная пред себе си, че Дима ми харесваше. У него имаше нещо особено, от което сърцето ми сладко се свиваше, а душата ми пееше, А пък той все ми повтаряше „вие“ та „вие“.
— Дима — казах, — как мислиш, много ли съм стара?
— Не — изплаши се той.
— А защо непрекъснато ми говориш на „ви“?
Той се усмихна.
— Не зная. Вие… ти… си като кралица… мислех, че такива жени има само по филмите.
— Всичко е от дрехите. Ако ме видиш по халат, ще ти се сторя толкова невзрачна, че дори ще те досмешее.
— Невзрачна ли? — усмихна се той. — Тази дума не е подходяща за теб.
На другия ден отново се срещнахме, докато мъжът ми беше в театъра. На мен сякаш ми бяха поникнали криле, просто да пукнеш от смях. Цяла вечер обикаляхме града с колата, бъбрехме си, аз се усмихвах и гледах загадъчно, а на сбогуване той ми стисна ръката. Беше забавно.
Докато си почивах, поразмислих малко и реших, че е време да му се покажа по халат. Обадих му се сама на служебното място. Не знаех фамилията му, но тъй като бях упорита жена, поисках да ме свържат с монтьора Дима. И те го намериха.
— Дима… — Гласът ми беше мил и меден. — … аз съм Лада. Искам да те поканя на гости. Как гледаш на това?