Пенев се почеса, после запали бавно цигара и каза:
— Ние сега…
— Тройно! — прекъсна го г-н Росси.
Цената за убиване на мечка беше без друго неимоверно висока, а пък това мъжко „тройно“ от страна на решените италианци накара Пенев да си поеме дълбоко дъх, да свие рамене — накрая да ги помоли да си починат до вечерта, пък утре сутринта…
Той не довърши.
— Утре-утре — каза г-н Роси. — Но…
И той не довърши.
Пенев имаше цяла дълга вечер за консултации с когото трябва, за умуване и подготовки.
Работата всъщност не би била толкова сложна, ако в района имаше мечка. Но и Пенев, и горският знаеха отлично, че няма. Те дълго си блъскаха главите заедно, цъкаха с език и попържаха — накрая почти се напиха.
Думата „почти“ за случая е съвършено точна, защото пиян човек не може да изобрети това, което Пенев и горският изобретиха, тъй както едва ли го би изобретил и трезвен.
— Абе, Джоро, ти скоро в града беше ли? — попита Пенев внезапно.
— Онзи ден — каза горският.
— Абе, циркът още ли е там?
— Там е.
— Абе, защо не вземем да ги попитаме колко ще искат за една ог техните мечки, а? Някоя дърта. Някоя, дето ще я бракуват.
Горският се вторачи в своето пряко началство с отворена уста, после се пресегна да го прегърне. Удариха по още едно — от радост, — дигнаха шофьора и тутакси отпътуваха за града.
Циркът си беше на мястото, циркаджиите също — пазарлъкът трая не повече от десет минути. Една от мечките наистина била вече за пенсия — цената се оказа напълно достъпна, приблизително колкото цената на едно шише уиски в кой да е от вечерно действуващите салони на Ню Отани.
— О’кей! — каза човекът от цирка, който предаде животното.
И всичко наистина беше о’кей.
— О’кей! — каза Пенев на италианците сутринта. — Получихме сведенията и разрешението от управата.
— Кои сведения? — попита г-н Росси.
— За района, в който се движи този екземпляр — сви рамене Пенев.
Италианците се спогледаха. Изглежда, им замириса на мечка. На осъществяването на големия им план и на дългите приказки после в Милано.
— Кога можем да тръгнем? — попита г-н Росси.
Пенев отново сви рамене (лесно му беше сега да е спокоен) и каза, че това си било тяхна работа.
Италианците не пожелаха дори да закусят. Очите им светеха. Ръцете им трепереха. Гласовете им отново пресипнаха — този път без никакви песни.
Пенев наистина беше спокоен — когато оставиха с горския мечката под скалния навес в гората, тя веднага си легна и заспа. И въобще през цялото време нямаше вид на животно, което би нервничело за нещо.
— Тръгваме — каза г-н Росси. — Ние просто тръгваме.
Пенев сви рамене за трети път и след малко джипът потегли по каменистия път.
Освен страхотната природа наоколо сега в гърдите на италианците се появи и страхотно вълнение. Защото по един начин изглежда една гора, когато отиваш в нея за гъби, и по друг — когато с пушка тръгваш по следите на мечката.
Пенев даде знак на шофьора да спре и на малката полянка обясни посоката, в която е забелязан зверът. След това той пожела обичайното „наслука“ и като изчака италианците да потънат в гората, седна в джип-ката и се облегна назад със затворени очи. Тежка беше нощта за него и поведението му сега лесно можеше да се обясни. Шофьорът също бе имал силни вечерни емоции — задряма преди самия Пенев.
Италианците напредваха в гората бавно, с пресъхнали устни и разтуптени сърца, когато изведнъж Джанкарло прошепна:
— Вижте!
Другите трима трепнаха и рязко се снишиха. Те очакваха великия миг на срещата със звера, но Джанкарло добави ясно и прозаично:
— Хижа.
Наистина, пред очите им се откри прекрасна малка хижа — в сърцето на дивата гора.
— Да я заобиколим — предложи г-н Росси. — Мечката няма да дойде тука на чай.
Той беше прав, г-н Росси. Но се и лъжеше. Защото мечката…
— Сссст! — каза Джанкарло и клекна.
Клекнаха със светкавична бързина и другите трима.
Джанкарло Джованьоли сочеше с пръст нещо на земята и това нещо на земята се оказаха огромните следи от огромните лапи на мечка … Впрочем да — защото мечката, както вече започнахме да изясняваме случая, щом се събуди, заряза неприветливия скален навес и тръгна по същата пътека, по която я бяха довели. Вървя колкото вървя и изведнъж забеляза малката прекрасна хижа. Възбудена изведнъж (тук сигурно имаше хора), тя почти се затича към китната зелена оградка. Но каква беше нейната радост, когато видя момиченцето на горския, което караше в ранното утро по удобната алея своето триколесно велосипедче. О, тя измуча от удоволствие и тутакси хукна към него.