Чуло тежкия тропот, момиченцето се обърна и видя мечката. Разбира се, детето се изплаши много, катурна се със своето велосипедче, но скочи на крака веднага и хукна към хижата презглава.
Тогава мечката с професионално движение изправи катурнатото велосипедче, яхна го и със завидно, забавно умение завъртя педалите по алеята.
Тъкмо Джанкарло Джованьоли я видя така — подал се по следите й в долната част на алеята.
Стиснал пушката, той отвори уста. Така него видяха г-н Росси и другите двама, когато излязоха предпазливо от стръмния страничен дол.
Забелязала публика, мечката бодро изръкжа и започна да прави завойчета.
— Браво — пръв тихичко се обади Джанкарло след около петминутното общо мълчание.
Той пръв се засмя и после, когато с непрекъснати свивания на раменете Пенев върна аванса от неимоверно голямата сума за убиване на мечка в гората и в самия миг на раздялата захапа предоставената му пура марка „Двамата веронци“, неприготвена за запалване и от съвсем обратната й страна.
— Симпатико — каза Пенев с пурата в уста, като имаше предвид Джанкарло. — Молто.
И беше прав.
И все пак този млад и симпатико Джанкарло Джованьоли, който бе имал своето голямо преживяване с токачката в трънака, се сети, че тези думи той трябваше да каже на Пенев, а не Пенев на него, но това беше едва на другия ден, когато двете коли спряха да заредят недалеч от предградията на Милано. Тогава той се сети и какво е трябвало да направят при срещата с мечката и веднага се похвали на другите.
— Какво? — попитаха тримата едновременно.
— Ами просто трябваше да й кажем: „Бабо Мецо, дай по едно кръгче.“ Това е.
Джанкарло сви рамене досущ като Пенев и всичките се разсмяха от сърце.
А по един много стар човешки обичай това бе най-сигурен знак, че ловният излет наистина е завършил успешно.