Когато преди години учех скулптура в школата за изобразителни изкуства в Италия, имах един близък приятел, шотландец, който следваше история на изкуствата, за да стане изкуствовед. Най-яркото ми впечатление от него — и това имаше отношение към историята, която разказвах на дон Хуан — беше крайно надутото му самомнение — смяташе се за най-разгулния, як, всестранно надарен учен и художник, направо ренесансова личност. Че си беше разгулен, разгулен беше, но това дето се смяташе за мъжага, никак не се връзваше с костеливата му, суха, сериозна фигура. Смяташе се последовател на английския философ Бъртран Ръсел и мечтаеше да прилага принципите на логическия позитивизъм в изкуствознанието. Изглежда, представата му, че е многостранно надарен учен и художник, беше плод на буйно въображение, защото беше човек, който вечно отлага всичко; за него работата беше наказание.
Истинската му специалност май не беше изкуствознанието, а личното му познанство с всички проститутки от местните бордеи, които съвсем не бяха малко. Имаше навик да ми дава цветист и обстоен отчет за похождени-ята си — според него, за да ме държи в течение на всички чудни неща, които е правил в света на своята специалност — а именно чистата наслада. Затова не се учудих, когато един ден дойде в апартамента ми крайно въодушевен, просто останал без дъх, и ми разказа, че му се е случило нещо изключително и иска да го сподели с мен.
— Чуй, старче, трябва сам да го видиш! — каза той възбудено с оксфордския акцент, който се проявяваше винаги когато говореше с мен. Крачеше нервно из стаята. — Не мога да ги го опиша, по знам, че е нещо, което ще оцениш. Нещо, което ще запомниш завинаги. Смятам да ти направя прекрасен подарък за цял живот. Разбираш ли?
Разбирах, че е един истеричен шотландец. Винаги си доставях удоволствието да го занасям и да следя приключенията му. И никога не съм съжалявал за това.
— Успокой се, успокой се, Еди — казах аз. — Какво искаш да ми разкажеш?
И той ми разказа, че бил в един бордей и там се натъкнал на невероятна жена, която правела нещо невъобразимо, наричано от самата нея „фигури пред огледалото“. Не преставаше да ме убеждава, почти заеквайки от вълнение, че просто съм дължал на себе си да изживея това нещо.
— Чуй, не се притеснявай за пари! — каза той, понеже знаеше, че нямам никакви. — Аз вече съм платил всичко. На теб ти остава само да дойдеш с мен. Мадам Людмила ще ти покаже своите фигури пред огледалото. Страхотна е!
В пристъп на неудържим възторг Еди се разсмя гръмогласно, забравил напълно лошите си зъби, които обикновено прикриваше, усмихвайки се със затворени устни.
— Казвам ти, наистина е страхотно! Любопитството ми се разпалваше с всеки изминал миг. Нямах търпение да се включа в новото му развлечение. Еди ме откара с колата си до едно предградие. Спряхме пред прашна, занемарена сграда; боята се лютеше от стените. Имаше вид на някогашен хотел, превърнат впоследствие в жилищна сграда. Забелязах останки от табела на хотел, явно разпаднала се на парчета. По фасадата имаше редове мръсни балкони, разкрасени със саксии или с прострени да съхнат килими.
На входа иа сградата стояха двама тъмни, подозрителни мъже с островърхи обувки, които, изглежда, им стягаха; те поздравиха Еди с бурни излияния. Очите им бяха черни, шарещи, заплашителни. И двамата бяха облечени в лъскави, светлосини костюми, също твърде тесни за масивните им тела. Единият отвори вратата пред Еди. Мен изобщо не ме и погледнаха.
Изкачихме се два етажа по разнебитеното стълбище, което навремето си явно е било луксозно. Еди мина напред и ме поведе по дълъг, пуст коридор с врати от двете страни, точно като в хотел. Всички врати бяха боядисани в един и същ мрачен, маслиненозелен цвят. На всяка от тях имаше пиринчен номер, потъмнял от времето, който едва се различаваше на боядисаното дърво.
Най-сетне Еди спря пред една врата. Забелязах, че е с номер 112. Той почука няколко пъти. Вратата се отвори и една закръглена, ниска жена с изрусена коса ни покани мълчаливо с жест. Носеше червена копринена роба с волани от пера по ръкавите и червени пантофи с пухкави помпони. Едва когато затвори вратата и вече бяхме в малкия хол, тя поздрави Еди на английски с ужасен акцент.
— Здрасти, Еди. Довел приятел, а?
Еди се здрависа с нея, после галантно й целуна ръка. Държеше се сякаш е напълно спокоен, но въпреки това долових у него несъзнателните жестове на притеснен човек.