И внезапно вътре се вмъкна една огромна, отвратителна глава с червен гребен, чудовищен клюн и пронизващо око. Изпищях от страх и сграбчих шията с две ръце. Стори ми се за миг, че лешоядът се вцепени, защото не помръдваше, и се възползвах да стисна още по-здраво шията. Но после се отприщи истински ад. Той се окопити и се задърпа с такава сила, че направо ме размаза по кожата на магарето. В следващия момент се оказах наполовина вън, все така вкопчен на живот и смърт в шията на чудовището.
Чух в далечината Акоста да препуска с коня. Чух и вика му:
— Пусни го, момче, пусни го, той ще отлети с теб! Лешоядът наистина се канеше или да отлети с мен, както бях вкопчен в шията му, или да ме откъсне със силата на ноктите си. Но не можеше да се добере до мен, защото главата му беше наполовина вътре в корема и арматурата. Ноктите му се хлъзгаха по оставените отвън вътрешности на магарето и не успяваха да ме достигнат. Спаси ме и това, че лешоядът бе насочил всичките си сили да освободи шията си от моята хватка и не успяваше да стигне с нокти достатъчно напред, за да ме засегне. Следващото, което помня, е как господин Акоста се стовари върху лешояда точно в мига, когато кожените ръкавици се измъкнаха от ръцете ми.
Господин Акоста не беше на себе си от радост.
— Успяхме, момче, успяхме! — викаше той. — Следващия път ще забием по-дълги пръчки в земята, за да не може да ги изтръгне лешоядът, а теб ще те вържем за цялото съоръжение.
Приятелството ми с господин Акоста бе продължило доста дълго, преди да хванем лешояда. След това интересът ми да го следвам навсякъде угасна също така тайнствено, както се бе появил, и така и не намерих възможност да му благодаря за всичко, на което ме бе научил.
Дон Хуан каза, че той ме е научил на търпението на ловеца в най-подходящото за такива уроци време; но най-вече ме бе научил да се чувствам удобно и спокойно в уединението, необходимо на един ловец.
— Не бива да бъркаш самота с уединение — обясни ми веднъж дон Хуан. — Самотата според мен е психологическо, умствено състояние. Уединението е нещо физическо. Първото отслабва и затъпява човека, другото му дава спокойствие.
Дон Хуан каза, че за всичко това съм завинаги в дълг към господин Акоста, независимо дали разбирам понятието задълженост като воин-пътешественик или не.
Вторият човек, към когото имах дълг, по мнението на дон Хуан, беше едно десетгодишно момче, с което раснахме заедно. Казваше се Армандо Велес. Подобно на името си и той самият внушаваше изключително чувство за достойнство и сериозност, същинско малко старче. Аз много го харесвах заради твърдия му и все пак много дружелюбен характер. Него човек не можеше лесно да го уплаши — моментално се хвърляше да се бие и въпреки това съвсем не беше побойник.
Двамата обичахме да ходим на експедиции за риба. Обикновено ловяхме с ръце дребни рибки под скалите. Слагахме уловените рибки да се сушат на слънцето и после ги ядяхме сурови. Понякога се занимавахме с това по цял ден.
Много ми харесваше и това, че той беше крайно изобретателен, находчив и еднакво добре си служеше с двете ръце. Можеше с лявата ръка да метне камък по-далеч отколкото с дясната. Ние вечно се състезавахме в разни игри, в които за мое огромно огорчение винаги той печелеше. Обикновено той с извинителен тон ми казваше:
— Ако се поотпусна и те оставя да победиш, ти ще ме намразиш. Това ще оскърби мъжкото ти достойнство. Така че стегни се и давай пак!
Заради изключителната му сериозност ние го наричахме „Сеньор Велес“, като съкращавахме „Сеньор“ на „Шо“ според обичая, типичен за този край от Латинска Америка, откъдето съм родом.
Един ден Шо Велес ми предложи нещо съвсем необичайно. Естествено, като за начало взе да ме подкача:
— Бас държа — каза той, — че знам едно нещо, на което ти никога няма да се осмелиш!
— За какво говориш, Шо Велес?
— Няма да посмееш да се спуснеш по реката на сал.
— Я виж ти! Че аз съм го правил при едно наводнение, Веднъж се оказах цели осем дни изолиран на едно островче. И ми пращаха храна.
Това беше истина. Другият ми най-близък приятел от детството беше момче с прякор Лудия овчар. Веднъж пълноводието на реката ни завари на малко островче и никой не можа да ни измъкне. Хората от градчето се опасяваха, че наводнението ще залее острова и двамата ще се удавим. Пускаха ни по течението кошници с храна, надявайки се то да ги отнесе до острова ни. За щастие успяваха и благодарение на това доживяхме до момента, когато водата спадна достатъчно, за да могат да стигнат до нас със сал и да ни извлекат на брега.