— Не, аз имам предвид друго нещо — продължи Що Велес с начетения си тон. — Става дума за спускане със сал по подземна река.
Той ми напомни, че голяма част от местната река минава под планината. Това подземно течение винаги изключително привличаше интереса ми. Мястото, където реката навлизаше в планината, представляваше огромна, зловеща пещера, вечно пълна с прилепи и воня на амоняк. Заради серните изпарения, горещината и зловонията децата от околността смятаха, че това е входът към ада.
— Можеш да се обзаложиш на каквото си искаш, Шо Велес, че до края на живота си няма и да се доближа до тази река! — изкрещях аз. — Ако ще и десет живота да имам! Трябва да си абсолютно побъркан, за да направиш такова нещо.
Сериозното лице на Шо Велес стана още по-тържествено.
— О, тогава ще трябва да го направя съвсем сам — каза той. — За малко да си помисля, че ще се навиеш да дойдеш с мен. Е, сбъркал съм. Моя грешка.
— Ей, какво те прихваща, Шо Велес? За какъв дявол ще се завираш в тоя ад?
— Длъжен съм — каза той с хрипливото си момчешко гласче. — Разбираш ли, и моят баща е щур като теб, само дето той е баща и съпруг. Шест души лежат на ръцете му. Иначе щеше да се държи по-щуро и от козел. Но двете ми сестри, двамата ми братя, майка ми и аз зависим от него. Той е всичко за нас.
Не знаех кой е бащата на Шо Велес. Никога не бях го виждал. Не знаех и какво работи. Шо Велес ми каза, че баща му бил бизнесмен и всичко, което притежавал, се събирало на една маса, така да се каже.
— Баща ми изработи един сал и иска да плава. Решил си е да направи тази експедиция. Мама смята, че само се пали, но аз знам, че не е така — продължи Шо Велес. — Виждал съм в очите му твоя луд поглед и знам, че рано или късно ще потегли, и съм сигурен, че ще загине. Затова съм решил да взема сала му и сам да се спусна по реката. Знам, че ще загина, но баща ми ще остане жив.
Имах чувство, че електрически ток премина по врата ми, и се чух да повтарям с най-възбудения тон, който може да си представи човек:
— Съгласен съм, Шо Велес, съгласен съм. Да, да, страхотно ще бъде! Идвам с теб!
Шо Велес се усмихна самодоволно. Аз го възприех като усмивка от щастие, че тръгвам с него, а не от задоволство, че е успял да ме изкуши. Той потвърди чувството ми с последвалите думи:
— Сигурен съм, че ако си с мен, ще оцелея — каза той.
Изобщо не ме интересуваше дали ще оцелее Шо Велес. Това, което всъщност ме подстрекаваше, беше неговата смелост. Знаех, че му стиска да направи това, което говори. Той и Лудия овчар бяха единствените отчаяни храбреци в града. И двамата обладаваха това качество, което за мен беше невъобразимо и уникално — храброст. Никой друг в града не можеше да се похвали с такова качество. Бях изпитал всички. И според мен всички останали бяха умряла работа, включително човекът, когото най-много обичах в живота си — моят дядо. На десетгодишна възраст аз вече знаех това без никакво съмнение. Затова храбростта на Шо Велес направо ме изуми. Изпитах желание да бъда с него докрай, дори този край да се окаже злополучен.
Уговорихме се да се срещнем на зазоряване. Така и сторихме. Двамата носихме лекия сал на баща му четири-пет километра извън града, докато стигнахме входа на пещерата в невисокия, зелен хълм, където реката се спускаше под земята. Нетърпимо вонеше на изпражнения от прилепите. Изпълзяхме на сала и се отблъснахме от брега. Салът беше оборудван със сигнални фенери, които се наложи да запалим веднага. Под планината беше непрогледен мрак, влажно и горещо. Реката беше достатъчно дълбока за сала и достатъчно бърза, за да не ни се налага да гребем.
Фенерите хвърляха причудливи сенки. Шо Велес ми прошепна на ухото, че май по-добре изобщо да не се оглеждаме, защото обстановката беше повече от ужасяваща. Прав беше — изглеждаше дотолкова смазващо, че чак ми се повдигаше. Светлината подплаши прилепите и те се разлетяха залутани, пърхайки с криле около нас. Когато навлязохме по-дълбоко в пещерата, вече и прилепи нямаше, само застоял, тежък въздух, от който едва дишахме. След известно време, което ми се стори часове, стигнахме до нещо като езеро, където водата изглеждаше много дълбока, защото беше почти неподвижна. Течението сякаш беше преградено.
— Задънихме се — отново ми прошепна Шо Велес. — Няма начин салът да мине от тук, а и назад не можем да се върнем.
Назад течението беше прекалено силно и за връщане не можеше и да помислим. Решихме да потърсим изход навън. Тогава установих, че ако се изправим на сала, можем да докоснем тавана на пещерата, което означаваше, че по-нататък пещерата е запълнена догоре с вода. До входа пещерата беше сводеста, може би към петнадесет метра висока. Единственото заключение беше, че сме в горната част на езеро, дълбоко около петнадесет метра.