Завързахме сала за една скала и се гмурнахме, опитвайки се да доловим някакво движение на водата, течение. На повърхността беше горещо и задушно, но само на около метър дълбочина водата ставаше ледена. Тялото ми усети промяната в температурата и ме обхвана страх, невероятен животински страх, какъвто никога не бях изпитвал. Изплувах нагоре. Изглежда, и Шо Велес беше изпитал същото, защото двамата се сблъскахме на повърхността.
— Май сме близо до смъртта — с мрачна тържественост заяви той.
Не споделях нито неговата тържественост, нито готовността му да умре. Отчаяно търсех някакъв изход. Скалите, които заприщваха течението, явно бяха довлечени от придошлите води. Открих едно отверстие, достатъчно да се промуши тялото ми на десетгодишно момче. Дръпнах Шо Велес надолу и му показах отверстието. Със сал беше невъзможно да се мине. Прибрахме от сала дрехите си, стегнахме ги здраво във възел и се гмурнахме, плувайки под вода, докато намерим отново пролуката. Успяхме да се промъкнем през нея.
Озовахме се на нещо като водна пързалка в увеселителен парк. Скалното дъно беше покрито с лишеи и водорасли, така че доста дълго се пързаляхме, без изобщо да се нараним. Накрая попаднахме в огромна сводеста пещера, където водата беше дълбока до кръста и отново течеше. Съзряхме дневна светлина в края на пещерата и газейки с мъка, се насочихме натам. Водата не беше достатъчно дълбока за подводно плуване, а и течението беше много слабо, за да плуваме кучешката. Накрая, без дума да си кажем, простряхме дрехите си да съхнат на слънцето. След това поехме към града. Шо Велес беше почти безутешен, че е загубил сала на баща си.
— Баща ми щеше да умре там — призна накрая той.
— Тялото му за нищо на света нямаше да мине през отверстието, през което се промушихме с теб. Той е прекалено едър за това. Баща ми е огромен, дебел човек — каза той. — Но пък може би щеше да е достатъчно силен, за се върне срещу течението.
Усъмних се в това. Доколкото си спомнях, от големия наклон течението на места ставаше изключително бързо. Но се съгласих, че един възрастен човек, подгонен от отчаянието, накрая би успял да се измъкне навън с помощта на въжета и огромни усилия.
Тогава така и не намерихме отговор на въпроса дали бащата на Шо Велес щеше да умре там или не, но пък това не ме и интересуваше особено. За мен важното беше, че за първи път в живота си почувствах да ме гложди завист. Шо Велес беше единственият човек в живота ми, на когото някога съм завиждал. Той имаше за кого да умре и ми доказа, че е в състояние да го направи; аз нямах за кого да го сторя, затова и нищо не бях доказал. По един символичен начин от този момент нататък аз отстъпих първенството на Шо Велес. Победата му беше триумфална. И аз се преклоних. Негов беше целият град, всички хора и аз го бях признал за най-добрия от тях. Когато се разделяхме в онзи ден, аз произнесох една изтъркана фраза, но за мен тя беше дълбока истина:
— Бъди техният крал, Шо Велес. Ти си най-добрият. Повече никога не съм разговарял с него. Съзнателно прекратих приятелството ни. Усещах, че само по такъв начин мога да му покажа колко дълбоко въздействие бе оказал над мен.
Дон Хуан смяташе, че съм във вечен дълг към Шо Велес, защото той единствен ме бе научил: за да разбере човек, че има за какво да живее, той трябва да има нещо за което си заслужава да умре.
— Ако нямаш за какво да умреш — каза ми веднъж дон Хуан, — как можеш да твърдиш, че имаш за какво да живееш? Двете вървят ръка за ръка, но смъртта е водачът.
Третият човек, на когото според дон Хуан бях задължен до края на живота си, а дори и след това, беше моята баба по майчина линия. В сляпата си привързаност към моя дядо — мъжа — аз бях забравил истинския извор на сила в този дом — моята доста ексцентрична баба.
Много години преди да отида у тях, тя бе спасила от линчуване един местен индианец. Бил набеден, че е магьосник. И някакви разгневени млади хора вече наистина го увесили на едно дърво в имението на баба ми. Тя минавала тъкмо като започвали линчуването и ги възпряла. Изглежда, всички младежи, участващи в линча, били нейни кръщелници и не посмели да й се възпротивят. Тя смъкнала човека на земята и го прибрала в дома си да го лекува. Въжето вече успяло да протрие дълбока рана на шията му.
Раните му зараснали, но той така и повече не се отделил от баба ми. Твърдял, че животът му свършил в деня на линчуването, а новият му живот вече не му принадлежал — той принадлежал на нея. И като човек, който държи на думата си, той посветил живота си в служба на моята баба. Той й беше прислужник, иконом и съветник. Лелите ми разправяха, че именно той посъветвал баба да осинови едно новородено сираче — нещо, което те най-злостно одумваха.