Когато се появих в дома на баба и дядо, осиновеното й дете вече беше възрастен мъж, който гонеше четиридесетте. Тя го бе изпратила да следва във Франция. Един следобед най-неочаквано пред къщата спря едно такси и от него слезе изключително елегантен, снажен мъж. Шофъорът на таксито внесе кожените му куфари в двора. Едрият мъж му остави щедър бакшиш. От пръв поглед забелязах, че външността му беше поразителна. Беше с дълга, къдрава коса и дълги, извити мигли. Създаваше впечатление, че е изключително красив, а всъщност изобщо не беше. Но най-хубавото у него бе ослепителната му, открита усмивка, която моментално ми отправи.
— Мога ли да се поинтересувам от вашето име, млади човече? — попита той с най-добре поставения глас, който бях чувал.
Мигновено ме спечели с това, че ме назова „млади човече“.
— Казвам се Карлос Арана, господине — отвърнах аз, — а може ли на свой ред да ви запитам за вашето име?
Той се престори на смаян, отвори широко очи и отскочи назад като от удар. След това се разсмя с пълен глас. При звука на неговия смях баба ми излезе на двора. Щом видя снажния мъж, тя изпищя като малко момиченце и го обви с ръце в най-любяща прегръдка. Той я вдигна като перце и я завъртя. Едва сега забелязах колко е висок. Крепкото му телосложение бе скривало високия му ръст. Всъщност той направо приличаше на професионален борец. Сякаш забелязал, че го разглеждам, той натегна, бицепси.
— Навремето съм се занимавал малко с бокс, драги господине — каза той, явно разбрал какво си мислех.
Баба ми го представи. Каза, че това е нейният син Антоан, нейният бебчо, зеницата на очите и. Каза, че бил драматург, режисьор, писател и поет.
В моите очи обаче най-ценното му качество беше атлетичният му вид. В началото не разбрах, че е бил осиновен. Но ми направи впечатление, че изобщо не прилича на останалите в семейството. Те всички напомняха ходещи трупове, а той беше напълно жив, жизнен до мозъка на костите. Страхотно си допаднахме. Харесваше ми, че всеки ден тренира, използвайки един чувал за боксьорска круша. Особено ми се нравеше, че не само боксира чувала, но и го рита с крака, съчетавайки движенията по шеметен начин. Тялото му беше крепко като скала.
Един ден Антоан ми довери, че единственото му страстно желание в живота било да стане прочут писател.
— Аз имам всичко — каза той. — Животът винаги е бил много щедър към мен. Нямам само това, което единствено искам — талант. Музите не ме харесват. Мога да оценя нещата, които чета, но не мога да напиша нищичко, което да ми хареса, като го прочета. Това ми е мъката. Липсва ми или дисциплина, или обаяние, за да съблазня музите, затова животът ми е толкова празен, колкото изобщо може да бъде.
По-нататък Антоан ми разказа, че единственото му богатство е неговата майка. Той нарече баба ми своя крепост, опора, душа-близнак. Накрая произнесе на глас една много смущаваща мисъл:
— Ако не беше моята майка — каза той, — аз нямаше да съм жив.
Тогава разбрах колко дълбоко бе привързан към моята баба. Внезапно си спомних съвсем живо всички ужасни истории, които моите лели бяха разправяли за изпортеното дете Антоан. Баба ми наистина безкрайно го е глезила. И все пак двамата изглеждаха толкова щастливи, че са заедно. Виждах как седят по цели часове, той положил глава в скута й, сякаш беше малко дете. Никога не съм чувал баба ми да разговаря с някого толкова дълго.
Неочаквано един ден Антоан започна да пише като луд. Залови се да поставя една пиеса в местния театър, пиеса, която сам бе написал. Представлението имаше шумен успех. Публикуваха стихотворенията му в местния вестник. Той явно бе стъпил на творческата писта. Но само след няколко месеца всичко това свърши. Редакторът на градския вестник публично разобличи Антоан; обвини го в плагиатство и пусна във вестника статия с доказателства за прегрешенията му.
Моята баба, естествено, не искаше и да чуе за недостойното поведение на сина си. Тя обясни всичко станало като проява на дълбока завист. Нямаше човек в града, който да не завижда на елегантността и стила на сина й. Завиждаха му, че е личност, на ума му. Вярно беше, че е самото въплъщение на елегантност и добри маниери. Но очевидно беше и плагиат — в това не остана съмнение.
Антоан така и не обясни на никого поведението си. А аз прекалено го обичах, за да го попитам нещо за това. Пък и не ме интересуваше. Доколкото разбирах, сигурно си имаше някакви причини. Но нещо сякаш се пречупи и от тогава всичко се завъртя на бързи обороти, така да се каже. В къщата всичко се променяше драстично от ден в ден и аз вече свикнах непрекъснато да очаквам нещо — било хубаво, било лошо. Една вечер баба влезе с най-драматичен вид в стаята на Антоан. В погледа й забелязах някаква суровост, каквато никога не бях виждал. Когато заговори, устните й потреперваха.